Алекс Болдин
Мелани
Пет години след голямата инфлация и две години след смъртта на престарелия пудел Оги, в района на Стария пазар от внушителната бездомна кучешка глутница оцеля само Мелани. Някои злобничко я наричаха Коьоравата. Реално погледнато тя си заслужаваше това име. Защо ли? Ами защото със или без причина лаеше по всички минаващи през нейната кучешка територия като при това не подбираше пол и възраст. Не хапеше, а само лаеше колкото да сплаши минаващия. Тя самата бе доста наплашена и доста бита. Имаше богат житейски опит и той и диктуваше кого да лае и как да го лае. Ако забележеше, че човек го е страх от нейния лай, не го оставяше на мира. Преследваше го чак до железопътната линия. Тичаше след него, нападаше го подличко отзад дотогава, докато човека не се спираше и потърсеше камък за да я замери. Тя отлично познаваше тези опасни, твърди предмети и затова, продължавайки неистовия си безпричинен лай, се отдалечаваше на благоразумно разстояние. Такъв и беше навика. Трудно е да се обясни подобно поведение при животно, затова спокойно бих го нарекъл с научния термин „комплексирана кучка“.
Погледнеше ли я обаче човек внимателно, мигом му ставаше жал за нея. Беше красиво животно, макар и от улична порода. Елегантното и тяло бе покрито с къса, сиво-черна къса козина, тук там прошарена с големи бели петна. Главата и бе малка с едри, леко клюмнали напред уши. Имаше остър слух. Чуваше и най-тихите шепоти на хората, както и далечните свирки на приближаващия Видински влак. Опашката и, за разлика от декоративните кучешки питомници, си беше цяла.
Тази нейна опашка бе истински физически носител на душевността и кучешкото и достойнството. Един по-опитен поглед веднага би могъл да увери наблюдателя дали е ядосана, гладна или е на кеф.
Голямото нещастие на Мелани бе повреденото и зрение. Дясното и око беше огромно и подуто като топка за тенис. За да вижда добре предметите, тя обръщаше леко глава, взираше се, след това се отместваше леко и отново се взираше. Никой не знаеше кой я бе осакатил така. Много хора я биеха и един от тези боеве вероятно се бе оказал фатален.
Няма да го забравя. Беше късна есен. Прибирах се уморен от работа когато в далечината видях няколко крещящи хора. Мелани бе получила подкрепление от две кльощави псета и се хвърляше към един мой познат от съседната кооперация. Нападението на кучетата бе така свирепо, че човекът се видя в чудо. Той се навеждаше, търсеше камъни, хвърляше ги, но очевидно без ефект. В един момент, при едно навеждане се подхлъзна, падна и изстена от болка. Беше си счупил лявата ръка в китката. Мелани стръвно се хвърли отгоре му, но този път сбърка. Познатият се присегна със здравата ръка, хвана я за задния крак и със сила я тръшна на асфалта.
— Ще я пребия тая кучка! Да знаете ще я пребия!
Мелани лежеше и не мърдаше. Другите кучета уплашено избягаха. На първия етаж на близката кооперация, се отвори прозорец.
Там живееше Чико, треньора по футбол. Повечето съкооператори знаеха, че през тези гладни години Мелани оживя благодарение на грижите на Чико.
— Защо преби кучето, бе! — отвори гърло треньора.
— Ще те пребия и теб някой ден изкрещя познатия!
Той стана и стенейки от болка се отдалечи, притискайки към тялото си счупената ръка.
Казват, че кучетата, като котките имали сто живота. Мелани шавна с крак, повдигна леко глава, огледа хората около нея и стана. Беше, сякаш нищо не е станало.
Леко и се виеше свят, но това бяха елементарни подробности от кучешкото и ежедневие. Треньорът и подсвирна и тя с лек, олюляващ се тръс се затича към него. Той и хвърли пилешко кокалче, каза и няколко нежни думи и тя завъртя от радост опашка. Всъщност това беше единственото важно нещо за нея, топлата дума и пилешкото кокалче хвърлено в отчайващо тежък и гладен момент.
Навалицата, включително и моя милост, уверена в несъстоялата се кучешка смърт, неохотно се разотиде.
Както всички знаем, всяко диво животно си има своя ловна територия. Това правило в пълна степен се отнася и за бездомните кучета. Ловната територия на Мелани се простираше от железопътната линия до северната част на Стария пазар. Случайните и набези зад улицата Матросов я излагаха на непредвидими рискове. Там се срещаха бездомни помияри препитаващи се в Гробищния парк. В дните когато нямаше задушница те смело претичваха до кофите за смет и там тутакси наставаше истинска какафония. Кофите бяха винаги препълнени с боклук. Кратката свада между трите обитаващи ги мачоци и нашествениците пораждаше невъобразим звуков ефект. Наличието на много подръчен камънак и свирепите нрави на работниците от автомивката караше Мелани да подтиска вроденото си любопитство към тая слабо позната и опасна територия.