Отношенията и с бръснаря Пеци също не бяха на много добро ниво. Пеци от малък мразеше кучета. Опитите му да ги опитомява бяха завършвали винаги с жестоки ухапвания. Негова нежна слабост бяха гълъбите. Всеки работен бръснарски ден започваше с покупката на един мек бял хляб. Разделяше го на три и с всяка третинка, три пъти дневно, хранеше малко ято шарени гълъби. От момента когато Мелани за пръв път вкуси гълъбово месо се очерта и конфликта и с бръснаря. Дебнеше гълъбите от засада, хвърляше се неочаквано, но винаги без добър краен резултат.
Тихо, и без предизвестие, хвърлената от ламаринената бръснарничка метла я улучваше точно и прецизно, по гърба, или по хълбока. Ударът беше неочакван и поради това болезнен. Кучката изквичаваше уплашено и изчезваше по възможно най-бързия за нея начин. Омразата и към непознати се прехвърли и към техните оръдия на труда сиреч към метлите.
Денят в който треньорът се сдоби с небесно син „Форд“ — втора употреба беше празник и за Мелани. Тя лаеше от радост усещайки с чувствителната си кучешка душа веселото настроение на Чико. Шумът на автомобилен двигател винаги я дразнеше и нервираше. Тук обаче нещата стояха в друга светлина. Голямото синьо животно, което ръмжеше така грозно, трябваше да бъде търпяно, защото бе собственост на нейния покровител. Когато Чико го спираше пред гаража и влизаше за малко до апартамента, Мелани лягаше до лявата му задна гума и наблюдаваше зорко хорския поток по улицата. Едно поглеждане на някой минувач в тая посока, моментално я вдигаше на крак и я караше да се хвърли по него. Така тя изразяваше привързаността и благодарността си към треньора.
Първата зима на новото хилядолетие беше студена и снежна. Лютите снежни виелици принудиха Мелани да си потърси сигурно убежище.
Откри го в основата на ръждясалия товарен фургон използуван за гараж от съкооператор на Чико. Минавайки веднъж случайно от там, тя съзря умело прикрита дупка. Ровна с лапи няколко пъти и се промуши вътре. Леденият вятър остана зад гърба и. Тъмната и топла бърлога я посрещна приветливо заедно с непозната чужда миризма. Странно ръмжене я спря. В тая уютна дупка имаше вече настанен обитател. Мелани изръмжа в отговор и с това запознанството между двете кучета приключи. Обитател на бърлогата беше трикракия Бубчо. Той бе жестоко изпохапан и отхвърлен от глутницата обитаваща Гробищния парк.
Левият му заден крак бе откъснат при едно невнимателно пресичане на автомобилната магистралата за Оряхово. Много го болеше, но оживя.
Както във всяко общество, така и в кучешкото, никой не обичаше сакати. Глутницата, към която опитваше да се присъедини, винаги го отхвърляше с лай и хапане. В края на крайщата той я напусна и се приюти тук, в близко съседство с кофите за смет. Реално погледнато това си беше територия на Мелани, но досега кой знае защо, тя не бе забелязала нашественика. Може би неговата предпазливост бе причината за това. Когато беше гладен, той внимателно се измъкваше от дупката, прибягваше, подскачайки смешно на единствения си заден крак до боклукчийските кофи, хапваше на бързо каквото намери и отново се шмугваше в гостоприемната бърлога. Това се случваше предимно нощем, когато Мелани придрямваше пред гаража на треньора.
Сега, в разгара на лютата зима, двете бездомни кучешки същества се срещнаха неочаквано. По някакъв природен усет те разбраха мъките и тежката съдба на другия и без много умуване и емоционални чувства сключиха временно примирие което пък премина в мирно съвместно съжителство. Зимата бе дълга, а нощите мразовити, гладни и страшни. Двете сакати кучета се свиваха на кравай, заболи муцуни в опашките си, мечтаещи за обилна храна и за топла и уханна пролет. В един мек и слънчев ден тя неочаквано дойде…
Пролетта на новото хилядолетие разцъфна с нови надежди и нови пориви в човешкия, животински и растителен свят. В недрата на топящата се пряспа, навята край стария фургон, се чу тъничко скимтене. Снегът се надигна и в отворената дупка се показа най-напред главата, а след това и тялото на Мелани. Тя беше много отслабнала. Ребрата и се брояха. Изпълзя от основите на фургона, а след нея едно по едно показаха муцунки пет скимтящи малки същества. Преди десетина дни беше родила малки шарени кученца. От Бубчо нямаше и следа. Той беше прогонен и вероятно се скиташе някъде край навеяните със сняг паметници на Гробищния парк.
В душата на полусляпата кучка се появиха непознати досега чувства. Скимтящите малки същества я радваха по начин неизпитван досега. Тя грижовно ги облизваше, къташе на топло до тялото си, даваше им да сучат. Лошото в случая бе, че млякото и постепенно намаля и един ден почти свърши. Кутретата нададоха неистово скимтене от глад. Мелани трябваше все по-често да излиза от бърлогата и да търси някаква, каквато и да е храна. В кооперацията зад фургона, на мястото на разбитата и ограбена аптека, откриха малък шивашки цех. Работничките бяха милостиви и състрадателни. Те разбираха състоянието на гладната кучка и всяка една от тях заделяше част от сутрешната си закуска за нея. Закуската им се състоеше от тестава баничка със сирене закупена от павилиона за закуски стопанисван от млада циганка.