Константин Константинов
Мелник
Намръщена и няма, планината се открива бавно гънка след гънка в едно безкрайно и уморително еднообразие. Пълзим по изровения път, сред хаотичното безредие на разхвърляни хълмища, потопени в дълбока тишина. Крайпътните храсти не шумолят, никаква птица не се обажда. Лъхат пустош безпределните кафяви ридове и в тоя предвечерен час шумът на мотора звучи откъснато и безотрадно с една злокобна отчетливост. Някакво чувство на нещо смътно познато, полуизгаснало в паметта и сега наново промърдало съзнанието. Сякаш си бил някога, преди хиляди години из тия същи гребени и хълмове, проснати като гърбове на праисторични чудовища — и също тъй неприветливо и глухо са мълчали те в оня далечен час на залязващото слънце. Сякаш някакъв космичен сън от памтивека се е спуснал над тоя загубен кът и днес само стъпките разбуждат това мъртво мълчание.
Някъде, вдън урвата, реката бучи непрекъснато, пенлива и бърза. Ниските лъчи на слънцето огряват далеч там, на изток, лепнати на отвесния скат като лястовичи гнезда, тъмни къщурки на някакво селце. Ала и речният шум, и далечното селце сякаш са родени пак от тоя безначален сън и ние се движим смутени, като в зловещата приказка за заспалото царство.
И когато след няколко минути пътят съвсем неочаквано се чупи и пред очите ни изведнъж, току до нас, лъсва оголеният скелет на Мелник, ние окончателно потъваме в страшното царство на миналото и пустошта.
Град?… Нима е град тоя безреден куп срутени и полусрутени каменни постройки, пръснати по двата бряга на изсъхналото корито? Това селище без улици, без глъч и без хора?…
Един призрак, мълчалив и трагичен, на изчезнал свят, едно видение от друго време, последни останки от странната смесица на странно италианско градче с чисто ориенталски форми под яркия тюркоазен купол на това южно небе. Като бойни кули се издигат по склоновете на двата бряга оцелелите още домове: пет-десет метра каменни основи, със знаменитите, издълбани вътре мелнишки изби, а на върха — широките дървени и джамлии чардаци на къщята. Изправени на тия каменни нозе, те приличат на левенти хайдути, с бели навои и рунтави калпаци, застанали на стража и вгледани към юг. А над и около тях в широка и зла усмивка, огрени от слънцето, се хилят жълточервените отвесни ридове, които заграждат в полукръг някогашното цветущо селище.
И тишина, подлудяваща тишина цари из тия развалини. Две войни са прошумели тук, едно след друго, и не са оставили наистина камък върху камък. И днес — така е от години вече — градът брои 721 жител: единствен град на земята навярно със 721 жител. И тия 721 човека довършват съня на града, на сградите, които една след друга се рушат, на опустошените безчетни лозя наоколо.
„Когато почнат дъждовете — разказват ни, — по цели дни не излизаме: дерето залива всичко, къщите се отделят съвсем и чакаме, докато премине. А щом една сграда се събори — пренасяме се в друга…“
Стъпките ни ехтят по изкривения калдъръм на пътеките. От мазгалите на високите стени лъха спарена влага и дъх на джибри. По стъклата на чардаците блестят жълти петна от залеза и тук-там се мерне черна забрадка на старица, като старинна гравюра в рамката на прозореца.
… Тук е бил някогашният планински курорт на древна Византия. Тук е било далечното, но приятно място на заточение за висши — мирски и духовни — сановници на империята. Градът на седемдесетте църкви, руините на които белеят на срещния склон. По-късно и мюсюлманската власт не е досегнала това прикътано селище, закриляно от сенките на Пирин и Беласица. Ехтели са радостно бакърджийските дюкянчета; звънтели са от песни и глъч буйните лозя наоколо; кадила е над градеца своето гъсто благоухание черната шира; кервани коля са скърцали по равнините на Тракия и Македония, отнасяйки гранатовата кръв на планината. Животът е бил истински живот — пъстър, одухотворен и значителен, — не безпаметна и дълга агония…
Днес — една фигура, едно дюкянче-дупка с провесени въжа, чувалчета боб, няколко сапуна, приклекналата фигура на планинец при две тенекии дребни ябълки — и безстрастната слънчева усмивка над това каменно гробище…
И все пак там, при входа на града, е шумно и людно. Утре е празник и под столетния чинар, дето се гуши схлупеното кафене, са се събрали на приказка сиромашки облечени, но спретнати и весели хора. Искрящото вино пак обикаля столчетата, двама души ожесточено друсат ръце и викат: „двесте наполеона“ — „сто петдесет!“ — пазарят кон. Отстрана другите дяволито ги поглеждат и задяват. А в кратките паузи на глъчката долита някъде отгоре и далеч мекият напев на окарина.
Сенките се удължават и преминават отвъд, по срещния рид. Небето се залива от синьозелени талази, ветрецът замислено прошумява в клоните на чинара. Пада още една вечер над мъртвия град.