Смътна тъга залива нещата наоколо: колко призрачно е наистина всичко тук — долу, на земята!… Сякаш изведнъж безсмислието и пустотата на вселената плисва своя беззвучен, смразяващ смях и помрачава тихия божи ден.
Сбогуваме се с града и хората. Една млада двойка, дошла от няколко месеца от София, ни изпраща. Бледи, изнурени, но енергични и умни лица: вчерашни младоженци, почти юноши — той с университетско образование, тя с полувисше. Тя предано се е облегнала на ръката му, а неговата стройна фигура, стегната в шаячен пътен костюм, диша коравина и упорство. Гледам ги и ми става страшно. Какъв подвиг е да заровиш обичта и младостта си в това глухо място, дето всеки камък лъха безутешност и смърт! Но сдържаната — би казал човек — сериозна усмивка, която свети в очите на двамата, изведнъж ни смущава, като че иска да каже: „Това е тъй просто и естествено: те са дошли тук драговолно, заедно да работят. Какво чудно в това?“
„Ще вървя с вас донякъде“ — казва момъкът. „Къде по това време? — питаме ние. — Нали утре е празник?“ „Той тая заран се върна от село, но утре има неделно училище в С. — отвръща меко другарката му — и не бива да отсъствува…“ И на златноогнения фон на залеза нейната самотна, изпращаща фигура се изрязва, висока и тържествена, като благославяща мадона.
Поемаме отново начупения път, по безкрайните хълмове. На склона, до един завой на пътя, двама души с мотики, наведени в здрача, коренят рядката гора и изравняват мястото. Нашият спътник посочва очертания правоъгълник: „Вижте как се завоюва тук земята — педя по педя… Приготвят нива за тютюн…“
И изведнъж широко просветление развява тежкото чувство от града. Някаква елементарно-проста и лъчезарна истина блясва ослепително. Тъй нищожни изглеждаха сега всички външни и временни неща, значителни допреди малко: нима те бяха същината в хилядолетния път на един народ?… Що от туй, че се рушат отделни градове, че гинат хора единици или стотини? Животът не е ли едно непрестанно преображение? Но чий меч ще преломи тая сурова воля, която преодолява дори природата, и коя сила ще угаси това радостно съзнание за дълг и за правда, което не се бои от смъртта?…
В черната пролетна нощ блеснаха фаровете на машината. Встрани бягаха навъсените рътлини, полето се откриваше — тъмно, просторно, пълно с кипнали пролетни сили. Ние мълчахме сега, приобщени сякаш за пръв път е непознатата и велика душа на народа.
1926