Волтер
Мемнон
или човешката мъдрост
Да се мамим в наште начинания,
това ни е присъщо;
сутрин кроя планове
и цял ден глупости върша.
Тези стихчета подхождат доста добре на голям брой умници: много забавно нещо е да видиш някой строг духовен наставник да завърши попрището си с наказателно дело заедно с някой несъстоятелен длъжник. По този повод ние наново отпечатваме тук този малък разказ, който е вече издаден другаде, защото е добре той да бъде навсякъде.
БЕЛЕЖКИ ОТ АВТОРА
Един ден на Мемнон му хрумна безумната идея да бъде съвършено мъдър. Почти няма хора, на които понякога да не им е минавала през главата тази щура мисъл. Мемнон си каза: „За да бъда мъдър и, следователно, много щастлив, не трябва да имам никакви страсти, а както е известно, няма по-лесно нещо от това. Първо, няма никога да се влюбя в жена, защото, когато видя някоя съвършена красота, ще си кажа: «Един ден тези бузи ще се набръчкат, около тези прекрасни очи ще има червени кръгове, тази закръглена гръд ще стане плоска и ще увисне, тази красива глава ще оплешивее. Следователно сега трябва само да я видя със същите очи, с които ще я видя някога, няма съмнение, че тази глава няма да ми завърти главата.» Второ: ще бъда винаги въздържан, напразно ще ме изкушават с хубаво ядене, с чудесни вина, със съблазните на обществото. Достатъчно ще бъде да си представя последиците от прекаляването: мътна глава, претоварен стомах, загубата на разума, здравето и времето ми. Ще ям само колкото ми е нужно, моето здраве ще бъде винаги добро, мислите ми ще бъдат чисти и светли. Всичко това е лесно и не е никаква заслуга да го постигне човек.“
„След това — казваше си Мемнон — трябва да помисля малко за състоянието си. Желанията ми са умерени, имуществото ми е добре вложено в главната плика в Ниневия, има с какво да живея, без да завися от някого: това е най-голямото богатство. Никога и няма да изпадна в жестоката необходимост да трябва да се харесам, няма да завиждам на никого и никой няма да ми завижда. Ето и това е също много лесно. Имам приятели — продължаваше той, — ще ги запазя, защото те няма за какво да се карат с мен. Никога няма да им се сърдя, нито те ще ми се сърдят, всичко това не представлява никаква трудност.“
След като състави своя малък план за мъдрост в стаята си, Мемнон подаде глава през прозореца. Видя две жени, които се разхождаха под чинарите, близо до неговата къща. Едната беше стара и като че ли не мислеше за нищо, другата беше млада, хубава и изглеждаше много загрижена. Тя въздишаше, плачеше и това я правеше още по-прелестна. Нашият мъдрец се трогна не от красотата на дамата (той беше напълно сигурен, че няма да изпита подобна слабост), а от мъката, която я гнетеше. Той слезе на улицата и се приближи до младата ниневийка с намерение да я утеши с мъдростта си. С най-простодушен и трогателен вид тази красива дама му разказа всичките злини, които и сторил един неин вуйчо, който не съществуваше, с какво лукавство й отнел един имот, който никога не беше притежавала, както и всичките опасения, които й вдъхвала неговата необузданост.
— Вие ми изглеждате толкова разумен човек — каза му тя, — че ако благоволите да дойдете в къщи и да се занимаете с моите работи, уверена съм, че ще ме измъкнете от тежкото затруднение, в което се намирам.
Мемнон не се поколеба да я последва, за да проучи мъдро работите й и да й даде добър съвет.
Огорчената дама го заведе в една благоухана стая и учтиво го помоли да седне на една широка софа, на която те се разположиха един срещу друг с кръстосани крака. Дамата говореше, свела очи, от които понякога капеха сълзи, и когато вдигаше поглед, срещаше погледа на мъдрия Мемнон. Думите й бяха пълни с умиление, което се усилваше всеки път, щом се погледнеха един друг. Мемнон вземаше съвсем присърце работите й и с всеки изминал миг изпитваше все по-голямо желание да услужи на една толкова почтена и нещастна дама. Разпалени от разговора, те неусетно престанаха да седят един срещу друг. Краката им не бяха вече кръстосани. Мемнон я съветваше тъй отблизо и я напътстваше така нежно, че нито тя, нито той можеха да говорят за работа и двамата вече не знаеха докъде бяха стигнали в разговора.
Както седяха така, ето че пристигна вуйчото, такъв, какъвто можем да си го представим: въоръжен от главата до петите. И естествено първото нещо, което каза, беше, че ще убие мъдрия Мемнон и племенницата си, а последното, което излезе от устата му, беше, че може да прости, ако получи много пари. Мемнон трябваше да му даде всичко, което притежаваше. В онези времена хората бяха доволни да се отърват толкова евтино от подобни затруднения. Америка не беше още открита и оскърбените дами далеч не бяха толкова опасни, колкото са днес.