Тогава Мемнон му каза:
— Ами че как прекарвате времето си без жени и без ядене, ваша светлост?
— Бдим над другите небесни тела, които са ни поверени — отвърна духът; — и аз съм дошъл да те утеша.
— Уви — поде Мемнон, — защо не дойдохте миналата нощ, за да ми попречите да извърша толкова безумия?
— Бях при Хасан, твоя по-стар брат — каза небесното същество. — Той е по за оплакване от теб. Негово милостиво величество, царят на Индия, в чийто двор той има честта да служи, заповяда да му извадят и двете очи, задето бе издал една дребна тайна, и сега е с оковани във вериги ръце и крака, се намира в тъмница.
— Струва си — каза Мемнон — да има един добър дух в едно семейство, та от двама братя единият да остане едноок, а другият сляп, единият да лежи на слама, а другият — в тъмница.
— Твоята съдба ще се промени — поде звездното животно. — Вярно е, че ти завинаги ще останеш едноок, но иначе ще бъдеш доста щастлив при условие, че никога не ти хрумне отново глупавата идея да бъдеш съвършено мъдър.
— Значи, това е нещо, което е невъзможно да се постигне? — извика Мемнон с въздишка.
— Тъй невъзможно — отвърна му другият, — както да бъдеш съвършено сръчен, съвършено силен, съвършено могъщ, съвършено щастлив. Самите ние сме далеч от това. Има едно небесно тяло, където всичко това съществува, но в стоте хиляди милиона светове, пръснати в пространството, всичко следва по степени. Във втория свят съществува по-малко мъдрост и удоволствия, отколкото в първия, в третия — по-малко отколкото във втория и така нататък до последния, където всички са напълно луди.
— Много се страхувам — каза Мемнон, — че нашата малка планета от пръст и вода може да се окаже точно лудницата на Вселената, за която вие ми правите честта да ми разказвате.
— Не съвсем — каза духът, — но почти всичко трябва да бъде на мястото си.
— Но някои поети — каза Мемнон, — някои философи, значи, грешат, като казват, че всичко върви добре?
— Те са напълно прави — каза философът от горните селения, — защото вземат пред вид устройството на цялата Вселена.
— О, ще повярвам в това — възрази бедният Мемнон, — когато няма да бъда вече едноок.