Артър Голдън
Мемоарите на една гейша
Бележки на преводача
Една вечер през пролетта на 1936 година — бях четиринайсетгодишен — баща ми ме заведе на танцов спектакъл в Киото. От това събитие си спомням две неща. Първо, че двамата бяхме единствените европейци сред публиката — бяхме пристигнали от Холандия само преди няколко седмици и аз все още не се бях приспособил към културната изолация и я усещах остро. Второ, колко доволен бях да открия, че след месеци усърдно изучаване на японски език разбирам по нещичко от дочутите разговори. От младите японки, които танцуваха на сцената пред мен, ми е останал само смътен спомен за ярки кимона. Тогава нямаше как да знам, че след близо петдесет години, и то далеч оттам, чак в Ню Йорк, една от тях ще стане моя добра приятелка и ще ми диктува изумителните си мемоари.
Като историк винаги съм смятал мемоарите за документален материал. Те дават сведения не толкова за мемоариста, колкото за неговия свят. Мемоаристът не притежава перспективата, с която един биограф разполага по принцип, и именно в това се състои разликата. Автобиографията, ако наистина съществува подобен жанр, е като да очакваш заек да ти обясни как изглежда, докато подскача през тревите по полето. Как би могъл да знае? Ако искаме да чуем нещо за полето обаче, никой не е в състояние да ни го разкаже по-добре, стига да помним, че липсва всичко онова, което заекът няма как да забележи.
Казвам го с увереността на учен, изградил кариерата си на тези отлики. Но въпреки това трябва да призная, че мемоарите на моята скъпа приятелка Нитта Саюри ме накараха да преосмисля възгледите си. Да, тя хвърля светлина върху самия тайнствен свят, в който е живяла — гледната точка на заека за полето, ако щете. Навярно няма по-добър документ за необикновения живот на една гейша от този, който ни предлага Саюри. Но тя оставя и сведения за себе си, които са далеч по-пълни, по-точни и завладяващи от пространната глава за живота й в книгата „Великолепните бижута на Япония“ или от писаните през годините статии за нея в различните списания. Изглежда, че поне по отношение на тази необикновена тема никой не познава мемоаристката по-добре от самата нея.
Чиста случайност е, че Саюри постига слава. И други жени са живели като нея. Съдбата на известната Като Юки — гейша, покорила сърцето на Джордж Морган, племенник на Джон Пиерпонт1, и станала негова съпруга в изгнание през първото десетилетие на този век, може би в известен смисъл е дори по-необикновена. Но единствена Саюри е документирала своята сага така подробно. Дълго вярвах, че решението й да го направи е чиста случайност. Ако бе останала в Япония, дните й щяха да бъдат прекалено запълнени, за да й хрумне да пише мемоари. Но през 1956 година определени обстоятелства й налагат да емигрира в Америка. Останалите четирийсет години тя прекарва в хотел „Уолдорф Тауърс“ в Ню Йорк, където на трийсет и втория етаж подрежда изискан апартамент в японски стил. Ала и там животът й е все така трескав. Нейната обител се посещава от огромен брой японски художници, интелектуалци, бизнесмени, дори министри и един-двама гангстери. Запознах се с нея едва през 1985 година — представи ме мой познат. Като изследовател на японската култура бях срещал името й, макар да не знаех почти нищо за нея. Сприятелихме се и тя започна да ми се доверява все повече. Един ден я попитах ще позволи ли историята й да бъде разказана някога.
— Може би, ако вие сте този, който я запише, Джейкъб сан.
Така пристъпихме към нашето начинание. Саюри беше категорична, че иска да диктува мемоарите си, а не да ги пише сама, защото, както обясни, била свикнала да разговаря и щяла да се затрудни да разказва, ако няма събеседник пред себе си. Съгласих се и тя ми диктува цели осемнайсет месеца. Не си бях давал сметка за киотоския й диалект, на който гейшите наричат себе си гейко, а на кимоното понякога казват обебе, докато не започнах да се питам как ще предам в превод всичките нюанси на речта й. Но още в самото начало се почувствах изгубен в нейния свят. С някои редки изключения винаги се срещахме вечер, защото в резултат на дългогодишен навик точно тогава мисълта на Саюри беше най-жива. Обикновено предпочиташе да работим в апартамента й в „Уолдорф Тауърс“, но от време на време се срещахме в отделна стая в един японски ресторант на Парк Авеню, където я познаваха добре. Въпреки че всеки път я записвах на касетофон, присъстваше и секретарката й, за да стенографира разказа, което тази жена правеше много прецизно. Но Саюри никога не говореше на касетофона или на секретарката си, а винаги на мен. Когато се колебаеше откъде да продължи, аз бях този, който я насочваше. Гледах на себе си като на фундамента, върху който се гради начинанието, и мислех, че историята й никога нямаше да види бял свят, ако не бях спечелил доверието й. Сега вече разбирам, че истината е може би друга. Саюри наистина избра мен да запиша спомените й, но тя просто бе чакала подходящия човек.
1
Джон Пиерпонт (1837–1913) — американски финансист, филантроп и колекционер на произведения на изкуството. — Б.пр.