Домът на господин Танака бе на края на града. Осеяната с борове горска поляна наоколо ухаеше силно като океана при скалите край нашата къща и когато си помислих за океана и за това как ще разменя едно ухание за друго, усетих ужасна празнота. Трябваше да се отдръпна от нея, така както човек се отдръпва от ръба на скала, след като е погледнал надолу. Къщата бе по-величествена от каквото и да било в Йороидо, с огромна стряха като тази на нашия селски храм. Щом влезе в преддверието, господин Танака си изхлузи небрежно обувките, без да си направи труда да ги сложи на мястото им, защото се появи една прислужница и ги сложи на полицата. Ние със Сацу нямахме обувки, които да се налага да събуваме, но тъкмо се канех да вляза вътре, когато усетих, че нещо ме удари леко по гърба и една шишарка падна на дървения под между краката ми. Обърнах се и видях момиче на моите години с много къса коса да се крие зад едно дърво. Надникна иззад него и ми се усмихна. Между предните си зъби имаше триъгълна пролука. Усмихна ми се и хукна да бяга, за да я подгоня. Може да ви се стори странно, но не се бях запознавала истински с друго малко момиче. Познавах, разбира се, момичетата от нашето село, но ние бяхме израснали заедно и никога не бяхме правили нещо, което да може да се нарече „запознанство“. Кунико обаче — защото така се казваше момиченцето на господин Танака — бе толкова дружелюбна от първия миг, в който я видях, че ми се стори лесно да премина от един свят в друг.
Дрехите й бяха много по-хубави от моите, а и беше обута в дзори, но тъй като бях селско момиче, хукнах след нея боса към горичката и я настигнах чак край някаква къщичка за игра, стъкмена от отрязани клони на изсъхнало дърво. Кунико беше построила стаи от камъни и шишарки. В едната уж ми сервира чай в пукната чашка; в друга двете се редувахме да се грижим за нейната кукла, момченце на име Таро, който не бе нищо повече от натъпкана с пръст платнена торбичка. Таро обичал непознати, каза Кунико, но много се боял от червеи, както и тя, по много странно съвпадение. Видяхме един и Кунико ме накара да го хвана и да го изнеса, преди бедният Таро да се е разплакал.
Бях очарована от перспективата Кунико да ми е сестра. Всъщност и величествените дървета, и уханието на бор, и дори господин Танака, всичко започна да ми се струва незначително в сравнение с това. Разликата между живота в дома на семейство Танака и живота в Йороидо бе толкова огромна, колкото между аромата на къкрещо на огъня ядене и това да си напълниш устата с нещо вкусно.
Когато притъмня, ние си измихме ръцете и краката на кладенеца, влязохме и седнахме на пода около четвъртита маса. Удивих се, като видях, че парата от яденето се издига към гредите на тавана високо над нас, а на тях са закачени електрически крушки. Стаята беше невероятно ярко осветена. Никога не бях виждала подобно нещо. След малко прислугата сервира вечерята — печен на скара осолен костур, мариновани зеленчуци, супа и сварен на пара ориз, — но едва започнахме да се храним, и крушките угаснаха. Господин Танака се разсмя — очевидно често се случваше да спре токът. Прислугата взе да пали фенерите, които висяха на дървени триножници.
Докато се хранехме, никой не говореше много. Бях очаквала, че госпожа Танака е красавица, но тя изглеждаше като по-старо подобие на Сацу, като изключим това, че много се усмихваше. След вечеря двете със сестра ми започнаха игра на го, а господин Танака стана и извика на прислужницата да му донесе връхното кимоно. Той излезе и след малко Кунико ми направи знак да я последвам навън. Тя си обу сламени дзори и ми даде едни и на мен. Попитах я къде отиваме.
— Тихо! — отвърна тя. — Ще проследим татко. Правя го винаги когато той излиза. Това е тайна.
Стигнахме до поляната и свихме по главния път към Сендзуру. Следвахме господин Танака на известно разстояние. След минути вече бяхме сред къщите на града и тогава Кунико хвана ръката ми и ме дръпна в една странична уличка. В дъното на каменна алея между две къщи спряхме до прозорец, покрит с книжни щори, които сияеха от светлината вътре. Кунико доближи око до дупчица в една от щорите точно на нивото на очите й. Докато тя надничаше вътре, чух смях, разговори и песен под акомпанимента на шамисен. Най-сетне тя отстъпи и аз залепих око на дупчицата. Половината от помещението бе скрито от погледа ми зад параван, но виждах господин Танака, седнал върху рогозките в компанията на трима-четирима мъже. Един мъж до него разказваше как придържал стълбата на млада жена и надничал под полата й. Всички освен господин Танака се заливаха от смях, а той гледаше втренчено право напред към онази част на помещението, която не виждах. Някаква жена на възраст му донесе чаша, която той придържаше, докато тя му наливаше бира. Струваше ми се като самотен остров в океана, защото макар всички да се забавляваха от историята — дори възрастната жена, която му наля бира, — господин Танака продължаваше да гледа съсредоточено към другия край на масата. Откъснах се от дупката, за да попитам Кунико що за място е това.