— Господин Танака иска двете със сестра ти… да дойдете в селото… колкото се може по-скоро.
Беше ми се сторило странно, че тази сутрин баща ми не излезе за риба. Сега знаех защо. Днес бе денят.
— А баща ми? — попитах. — Господин Танака каза ли нещо за баща ми?
— Хайде, без глупости, Чийо чан. Бягай за сестра си.
Това не ми хареса, но аз хукнах към къщи и заварих баща ми да човърка с пръст мръсотията от цепнатина в масата. Сацу слагаше въглища в печката. Двамата сякаш очакваха да се случи нещо ужасно.
— Татко, господин Танака иска двете със Сацу да идем в селото — казах.
Сацу си свали престилката, закачи я на една кука и излезе навън. Баща ми не отговори, а само премигна няколко пъти, втренчил поглед в мястото, където допреди миг бе стояла Сацу. После отпусна тежко очи към пода и кимна. В задната стая мама проплака насън.
Настигнах Сацу чак близо до селото. Вече седмици наред бях рисувала във въображението си този ден, но изобщо не бях очаквала, че ще съм толкова уплашена. За Сацу това отиване до селото като че не бе по-различно от всеки друг ден. Тя дори не си беше направила труда да избърше чернилката от въглищата по ръцете си, а когато отметна с тях коса, начерни и лицето си. Не ми се искаше да се явява така пред господин Танака, затова понечих да изтрия лицето й точно както мама би направила. Сацу отблъсна ръката ми. Пред входа на Японската крайбрежна компания за морски продукти се поклоних на господин Танака и го поздравих с добро утро, като очаквах, че той ще е щастлив да ни види. Но вместо това той беше необикновено хладен. Това, струва ми се, трябваше да е първият признак, че нещата няма да се развият както си бях въобразявала. Той ни поведе към своя фургон и аз реших, че вероятно иска да ни откара в дома си, така че, когато ни съобщи за намерението си да ни осинови, там да присъстват и жена му, и дъщеря му.
— Господин Суги ще седне отпред при мен — каза той. — По-добре ще е двете с Шидзу сан да се настаните отзад.
Точно така каза. „Шидзу сан“. Видя ми се много грубо от негова страна да сбърка името на сестра ми, но тя като че не обърна внимание. Метна се във фургона, седна на пода сред празните кошове за риба и плесна ръка върху слузестите дъски. А после със същата ръка отпъди муха от лицето си и остави лъскаво петно на бузата си. Не бях безразлична към мръсотията като нея. Мислех само за вонята и за това колко доволна бих била да си измия ръцете и може би дори да си изпера дрехите, щом пристигнем у господин Танака.
По време на пътуването двете със Сацу не разменихме и дума. Мълчахме, докато не стигнахме хълма, от който се виждаше Сендзуру. Тогава тя неочаквано се обади:
— Влак.
Погледнах и го видях в далечината. Заминаваше към града. Виещият се след него дим приличаше на изхлузваща се от кожата си змия. Реших, че хрумването ми е много забавно, и се опитах да го обясня на Сацу, но на нея като че й беше все едно. Господин Танака би го оценил, рекох си. А също и Кунико. Реших да им го кажа, когато пристигнем в дома им.
После изведнъж проумях, че не караме към дома на господин Танака.
Няколко минути по-късно фургонът спря извън града на кално място досами железопътната линията. Наоколо се тълпяха хора с торби и кошове. В единия край на тълпата стоеше госпожа Суетня редом до изключително слаб човек с твърдо колосано кимоно. Мъжът имаше черна коса, мека като котешка козина, а в едната си ръка държеше платнена чанта на връв. Видя ми се толкова не на място тук в Сендзуру, че се смаях. Изглеждаше много странно до селяните и рибарите с техните кошници, както и редом до една гърбава старица с раница, пълна с батати. Госпожа Суетня му каза нещо и когато той се обърна и ни погледна, мигом усетих, че ме е страх от него.
Господин Танака ни представи на мъжа, чието име беше Бекку. Господин Бекку не каза нито дума, а само ме погледна отблизо. Изглеждаше много озадачен от Сацу.
— Доведох и Суги от Йороидо — каза му господин Танака. — Искате ли да ви придружи? Той познава момичетата, а и аз мога да се лиша от него за някой и друг ден.
— Не, не — отвърна господин Бекку, размахвайки ръка. Наистина не бях очаквала подобно нещо. Попитах къде отиваме, но, изглежда, никой не ме чу, затова си отговорих сама. Реших, че господин Танака е останал недоволен от онова, което госпожа Суетня му е казала за нас, и че този странен слаб човек — господин Бекку, трябва да ни заведе другаде, където да определят по-прецизно съдбата ни. След което ще ни върнат на господин Танака.