Но когато се качих на горната площадка, с удивление видях, че и моята стая, и тази на Хацумомо са отворени. На пода лежеше разбито на парчета бурканче с бял крем. Нещо не беше наред и когато влязох в стаята си, разбрах какво. Хацумомо седеше на масичката, отпиваше от стъклена чашка нещо, което взех за вода, и четеше една моя тетрадка!
От гейшите се очаква да са дискретни, що се отнася до мъжете, които познават, и вие може би ще се удивите, като ви кажа, че няколко години преди това, когато бях все още чиракуваща гейша, отидох един следобед в книжарница, купих си чисто нова тетрадка и започнах да си водя дневник. Не бях дотам глупава, че да пиша неща, които една гейша не биваше за нищо на света да разкрива. Описвах само мислите и чувствата си. Когато имах да кажа нещо за някой мъж, давах му кодово име. Така например за Нобу пишех като за „господин Цу“, защото той издаваше понякога тих презрителен звук, наподобяващ „Цу“. Председателят фигурираше като „господин Хаа“, защото веднъж си пое дъх и го изпусна бавно, така че прозвуча като „Хаа“ и аз си представих, че се събужда до мен и издава този звук. Та затова бях така впечатлена. Но и за миг не бях допускала, че е възможно някой да прочете дневника ми.
— Ооо, Саюри, колко се радвам да те видя! — извика Хацумомо. — Чаках те, за да ти кажа колко ми харесва твоят дневник. Някои места са безкрайно интересни… и наистина стилът ти е очарователен! Не съм особено впечатлена от калиграфските ти способности, но…
— А случайно да забеляза онова интересно нещо, написано на първата страница?
— Не съм сигурна. Я да видим… „Лично“. Е, ето и пример в подкрепа на забележката ми за калиграфските ти способности.
— Моля те, Хацумомо, остави тетрадката на масата и напусни стаята ми.
— Наистина! Смаяна съм от теб, Саюри. Само се опитвам да ти помогна! Ето, слушай и ще разбереш. Защо например си решила да наречеш Нобу Тошикадзу „господин Цу“? Изобщо не му отива. Според мен по би му подхождало „господин Пришка“ или може би „господин Еднорък“. Не си ли съгласна? Можеш да го смениш, ако желаеш. Не е нужно да ми благодариш.
— Не знам за какво говориш. Изобщо не съм писала за Нобу.
Хацумомо въздъхна така, сякаш да ми даде да разбера колко калпава лъжкиня съм, а после започна да разлиства дневника.
— Ако написаното не е за Нобу, то бих искала да ми кажеш името на мъжа, за когото става дума тук. Я да видим… ааа, ето: „Понякога виждам как лицето на господин Цу пламти от гняв, когато някоя гейша го зяпа. Затова пък аз мога да го гледам колкото си искам и това като че му харесва. Мисля, че доброто му отношение към мен се засилва от увереността му, че за разлика от толкова много момичета аз не се боя от това какво е лицето му, нито от липсата на едната му ръка.“ От думите ти съдя, че познаваш още някой, който изглежда досущ като Нобу. Струва ми се, че трябва да ги запознаеш. Помисли само колко общо ще имат помежду си.
Междувременно започнах да усещам болка в сърцето — иначе не мога да го определя. Защото едно е да разбереш, че тайните ти са най-неочаквано разкрити, но съвсем друго е, когато виновна за това е собствената ти глупост… Ако някой трябваше да бъде проклинан, то това бях самата аз, първо, че си водех дневник, и второ, че го държах на място, където Хацумомо да го намери. Ако собственик на магазин остави прозореца отворен, едва ли би могъл да се сърди на дъжда, че му е съсипал стоката.
Приближих се, за да измъкна тетрадката от ръцете й, но тя я притисна до гърдите си и стана. С другата си ръка грабна чашата с това, което бях взела за вода. Бях обаче много близо до нея и подуших миризмата на саке. Течността в чашата изобщо не беше вода, а Хацумомо беше пияна.