— Саюри, ти, разбира се, си искаш дневника и аз, разбира се, ще ти го върна — заяви тя. Но вече вървеше към вратата. — Проблемът е, че не съм довършила четенето. Затова ще го взема в стаята си… освен ако не предпочиташ да го отнеса на Майка. Сигурна съм, че ще се зарадва на пасажите, посветени на нея.
Вече споменах, че в коридора имаше парчета от разбито бурканче. Напълно в свой стил Хацумомо създаваше бъркотии, без дори да си направи труда да каже после на прислугата. Но този път още щом излезе от стаята ми, тя си получи заслуженото. Може да беше забравила за счупеното бурканче, защото беше пияна, но, така или иначе, настъпи парче стъкло и нададе писък. Видях я, че диша тежко и оглежда ходилото си, но после продължи към стаята си.
Усетих, че ме обзема паника. Реших да опитам, ако ще и със сила, да измъкна дневника си… но внезапно си спомних извода на Мамеха от турнира по сумо. Ако хукнех след Хацумомо, щях да се разкрия. По-добре щеше да е да я изчакам да се успокои и да реши, че е удържала победа, и да си взема тетрадката в момент, когато тя най-малко го очаква. Идеята ми се стори прекрасна… до мига, когато си представих как тя я скрива някъде, където може би никога нямаше да я открия.
Вратата на стаята й беше вече затворена. Застанах отпред и извиках тихо:
— Хацумомо сан, много съжалявам, ако съм изглеждала сърдита. Може ли да вляза?
— Не, не може.
Въпреки това отворих плъзгащата се врата. Стаята беше в ужасен безпорядък, защото в опитите си да се пренесе Хацумомо бе разпиляла всичко където й попадне. Дневникът лежеше на масичката, а самата тя притискаше с кърпа раненото си ходило. Нямах идея как да отвлека вниманието й, но за нищо на света нямаше да напусна стаята без дневника си. Може да имаше характер на воден плъх, но Хацумомо не беше глупачка. Ако беше трезва, дори не бих се опитала да я надхитря, и то точно сега. Но като се имаше предвид състоянието й… Огледах разхвърляните по пода шишенца с парфюми, бельо и всякакви други вещи. Вратата на стенния гардероб зееше отворена. Забелязах, че малкият й сейф за бижута е полуотворен и всичко е на земята пред него, сякаш по-рано същата сутрин тя бе пила саке и мерила всяко украшение. Един предмет привлече погледа ми като самотна ярка звезда в тъмно небе.
Беше смарагдовата брошка за оби, същата онази, която преди години Хацумомо ме обвини, че съм откраднала, защото я хванах с любовника й в стаята на прислугата. Не се бях и надявала да видя отново украшението. Метнах се светкавично и го грабнах.
— Каква удивителна идея! — каза Хацумомо. — Да, вземи и открадни някое мое бижу. Честно казано, предпочитам парите, които ще ти се наложи да ми дадеш за него.
— Толкова се радвам, че не възразяваш — отговорих. — А колко ще трябва да заплатя за това?
С тези думи отидох и бутнах брошката под носа й. Лъчезарната й усмивка мигом изчезна като полумрака в долина, щом слънцето изгрее. Използвах потресението й, протегнах ръка и грабнах тетрадката от масата.
Нямах представа каква ще е реакцията й, но излязох и затворих вратата след себе си. Мислех да ида веднага при Майка и да й покажа какво съм намерила, но не можех да го направя с дневника в ръце. Колкото се може по-бързо отворих вратата на килера с кимоната за сезона и пъхнах тетрадката между две от тях, загърнати в хартия. Това ми отне само няколко секунди, но през цялото време по гърба ми пробягваха мравки от ужас, че Хацумомо ще излезе в коридора и ще ме види. Затворих килера, върнах се тичешком в стаята си и започнах да отварям и затварям шумно чекмеджетата на тоалетката си, за да я накарам да си помисли, че съм скрила дневника в някое от тях.
Когато отново излязох в коридора, тя стоеше в рамката на вратата си и ме гледаше. Усмихваше се, сякаш смяташе цялата тази работа за ужасно забавна. Опитах се да изглеждам разтревожена, което ми се удаде лесно, и отнесох брошката в стаята на Майка. Сложих я на масичката пред нея. Тя остави списанието, което четеше, и заразглежда с възхита украшението.
— Много е красива — каза. — Но вече не може да й се вземе добра цена на черния пазар. Никой не плаща скъпо за бижута като това.
— Сигурна съм, че Хацумомо охотно ще плати скъпо и прескъпо. Спомняте ли си брошката, която преди години бях уж откраднала и която вие прибавихте към дълговете ми? Ето я. Току-що я намерих на пода до кутията й с бижута.
— Знаете ли — обади се Хацумомо, която ме бе последвала и стоеше зад гърба ми. — Саюри е права. Това е брошката, която загубих! Или поне прилича на нея. Не вярвах, че ще я видя отново.
— Да, много е трудно да си намираш нещата, ако си вечно пияна — казах аз. — Достатъчно е било да погледнеш по-внимателно в сейфа си.