Майка остави брошката на масата и се втренчи в Хацумомо.
— Намерих я в стаята й — заяви Хацумомо. — Беше я скрила в тоалетката си.
— А защо си ровила в тоалетката й — попита я Майка.
— Не исках да ви го казвам, госпожо, но Саюри беше забравила нещо на масата си и аз исках да й го скрия. Знам, че беше редно веднага да ви го донеса, но… Тя си води дневник, разбирате, нали? Показа ми го миналата година. Написала е доста изобличаващи някои мъже неща и… честно казано, има и пасажи, посветени на вас, госпожо.
Мислех да започна да отричам, но беше вече все едно. Хацумомо беше загазила и каквото и да твърдеше, нямаше да си помогне. Преди десет години, когато бе основният извор на доходи в нашата окия, тя можеше да ме обвини в каквото си поиска. Да заяви, че съм изяла рогозките в стаята й, да речем. И Майка щеше да прикачи към дълговете ми и парите за покупка на нови. Но сега нещата стояха другояче. Блестящата кариера на Хацумомо вехнеше бавно на клона, а моята бе започнала да разцъфва. Бях законната дъщеря на тази окия и главната гейша. Тъй че на Майка й беше все едно кой лъже и кой казва истината.
— Няма никакъв дневник, госпожо — казах. — Хацумомо си измисля.
— Така ли? — попита Хацумомо. — Тогава ще ида да го намеря и докато Майка го чете, ти ще й обясниш как съм си го измислила.
Хацумомо се устреми към стаята ми. Майка я последва. По пода на коридора цареше невероятен безпорядък. Освен че беше счупила и настъпила бурканчето, Хацумомо бе оставила навред следи от бял крем и кръв. И то не само по коридора, а и по рогозките в собствената си стая. Когато надникнах, тя седеше коленичила пред тоалетката и много бавно затваряше едно по едно чекмеджетата. Изглеждаше сломена.
— За какъв дневник говори Хацумомо? — попита ме Майка.
— Сигурна съм, че ако има такъв, тя ще го намери — отвърнах.
Хацумомо отпусна ръце в скута и се засмя леко, сякаш цялата тази работа е някаква игра и тя се е оказала измамена.
— Хацумомо! — викна й Майка. — Ще платиш на Саюри за обвинението, че ти е откраднала брошката. Освен това няма да търпя оплескани с кръв рогозки в тази окия. Ще трябва да ги сменим, и то за твоя сметка. Днес ти се очертават страхотни харчове, а едва минава обяд. Да изчакам ли за окончателната сметка, в случай че все още не си приключила?
Не знам дали Хацумомо я чу. Беше погълната от това да ме гледа втренчено, и то с такова изражение на лицето, което не бях свикнала да виждам.
Ако на младини ме бяхте попитали за повратната точка в отношенията ми с Хацумомо, щях да отговоря, че това е моето мидзуаге. Но макар то да ме издигна до място, където тя вече не можеше да ме спипа, двете може би щяхме да продължим да живеем една до друга до дълбока старост, ако нищо не се бе случило помежду ни. Затова истинският повратен момент според мен е денят, когато Хацумомо прочете дневника ми, а аз открих брошката.
За да ви обясня защо, нека ви разкажа нещо, което адмирал Ямамото Исороку каза една вечер в чайната „Ичирики“. Не твърдя, че познавах добре адмирал Ямамото, когото обикновено наричат бащата на японския имперски флот, но имах честта да присъствам на различни тържества с него. Беше дребен човек, но не забравяйте, че и пръчката динамит е малка. Компанията винаги се оживяваше, щом той се появеше. Същата онази нощ двамата с друг един гост бяха на финала на игра по надпиване и адмиралът се съгласи победеният да отиде до близката аптека и да купи презерватив — заради конфузното положение, в което ще изпадне, а не с друга цел. Той, разбира се, победи и всички присъстващи се развикаха и заръкопляскаха.
— Колко хубаво, че не загубихте, адмирале — каза един от подчинените му. — Помислете само колко щеше да е потресен бедният аптекар, като вдигне глава и види, че от другата страна на щанда стои адмирал Ямамото Исороку!
На всички това им се стори много смешно, но адмиралът отвърна, че нито за миг не се е съмнявал в победата си.
— Е, хайде, хайде! — обади се една от гейшите. — Всеки губи от време на време! Дори вие, господин адмирал!
— Да, може би всеки губи от време на време — отвърна той. — Но не и аз.
Вероятно на някои от присъстващите това им прозвуча много надменно, но аз не бях сред тях. Според мен адмиралът беше човек, действително свикнал да печели. Накрая някой го попита каква е тайната на успеха му.
— Никога не се мъча да съкруша противника — обясни той. — Мъча се да съкруша вярата му. Съзнание, измъчвано от съмнения, не може да се съсредоточи върху това как да постигне победа. Двама души са равни, и то наистина равни, само ако и двамата са в равна степен уверени.