Не мисля, че тогава го проумях, но след разправията с Хацумомо за дневника съзнанието й, както би казал адмиралът, започна да се измъчва от съмнения. Тя знаеше, че вече за нищо на света Майка не би взела нейната страна срещу мен и затова беше като извадено от топлия килер и окачено на вратата парче плат, което студът и жегата постепенно ще съсипят.
Ако Мамеха чуеше тези мои думи, щеше със сигурност да се впусне да обяснява защо не е съгласна с мен. Мнението й за Хацумомо беше коренно различно от моето. Тя вярваше, че Хацумомо е склонна към саморазрушение и че единственото, което трябваше да направим, е да я подмамим да поеме по пътя, който бездруго щеше да извърви. Може да беше права, не знам. Истина е, че през годините след моето мидзуаге Хацумомо постепенно заболя от някаква болест на характера, ако съществува такова нещо. Вече не можеше да си контролира пиенето, както и пристъпите на ярост. Преди почвата под краката й да се разклати, тя винаги използваше жестокостта си с определена цел, както самураят вади своя меч не за да го размахва напосоки, а за да съсече противника. Но Хацумомо сякаш вече бе загубила представа кои са враговете й и понякога нападаше дори Пити. Често обиждаше с коментарите си и мъжете, които забавляваше. А и още нещо — не беше вече красива като преди. Кожата й бе восъчнобледа, а чертите — подпухнали. Или може би в моите очи изглеждаше такава. Дървото може да си е все така хубаво, но ако забележиш, че е нападнато от насекоми и че краищата на клоните са потъмнели от болест, тогава и стволът не ти изглежда вече толкова величав.
Всеки знае, че раненият тигър е опасен звяр, и по тази причина Мамеха настоя през следващите няколко седмици да следваме по петите Хацумомо из Гион. Отчасти й се искаше да я държи под око, защото никоя от нас нямаше да се удиви, ако Хацумомо издиреше Нобу и му преразкажеше дневника ми, както и тайните ми чувства към „господин Хаа“, в когото Нобу можеше да разпознае председателя. Но по-важното бе, че Мамеха възнамеряваше да направи живота на Хацумомо непоносим.
— Когато искаш да разполовиш дъска, не е достатъчно да я цепнеш през средата, нали? Това е само началото. Успехът идва чак след като я клатиш с цялата си тежест, докато се разполови.
Така че всяка вечер, стига да можеше да пропусне ангажимента си, Мамеха идваше, преди да се е стъмнило, пред нашата окия, изчакваше Хацумомо да излезе и тръгваше подире й. Невинаги успявахме да го правим заедно, но обикновено поне едната от нас намираше начин за известно време да следва Хацумомо от чайна в чайна. Първата вечер Хацумомо се престори, че това ужасно я забавлява. В края на четвъртата обаче ни гледаше с гневно присвити очи и й беше трудно да се прави на весела пред мъжете, които се опитваше да забавлява. После в началото на следващата седмица неочаквано направи кръг на улицата и дойде при нас.
— Я да видим какво става — започна. — Кучетата следват стопаните си. Та и вие двете вървите подире ми и все душите ли, душите. Изглежда, искате да се отнасям към вас като към кучета! Да ви покажа ли какво правя с псетата, които мразя?
И тя вдигна ръка и удари Мамеха отстрани по главата. Изпищях и това като че накара Хацумомо да спре и да си даде сметка какво прави. Тя ме гледа с пламнали очи, докато огънят в тях не загасна, а после се обърна и си тръгна. На улицата имаше хора и някои дойдоха да видят дали Мамеха е добре. Тя ги увери, че всичко е наред, и каза тъжно:
— Клетата Хацумомо! Изглежда, докторът е прав. Тя май наистина започва да си губи разсъдъка.
Нямаше, разбира се, никакъв доктор, но думите на Мамеха постигнаха очаквания ефект. Скоро из цял Гион плъзна; слухът, че някакъв доктор е обявил Хацумомо за душевноболна.
Години наред Хацумомо беше близка с известния артист от театър Кабуки Бандо Шоджиро VI. Шоджиро бе онова, което ние наричаме оннагата, тоест изпълняваше само женски роли. Веднъж в интервю за едно списание беше казал, че Хацумомо е най-красивата жена, която е виждал, и че на сцената често имитира жестовете й, за да изглежда по-съблазнителен. И сам разбирате, че винаги когато Шоджиро идваше в града, Хацумомо непременно го посещаваше.
Един следобед научих, че късно същата вечер Шоджиро дава парти в една чайна в квартала на гейши Понточо отвъд реката. Чух новината, докато подготвях чайна церемония за група военноморски офицери в отпуска. Веднага след това се върнах тичешком в нашата окия, но Хацумомо се беше вече облякла и излязла. Правеше като мен някога — излизаше рано, за да не я проследят. Изгарях от нетърпение да съобщя на Мамеха какво съм научила и отидох направо в дома й. За нещастие прислужницата й ми каза, че излязла преди половин час на „поклонение“. Знаех какво означава това — Мамеха бе отишла в малък храм в източния край на Гион да се моли пред трите статуйки джидзо, за поставянето на които бе платила. Джидзо почита душата на умряло дете, а в случая статуйките бяха за трите деца, които бе абортирала по молба на барона. При други обстоятелства щях да отида и да я потърся, но в никакъв случай не можех да я безпокоя в такъв съкровен момент, а освен това тя навярно не би искала да знам, че е в храма. Тъй че седнах да я чакам и позволих на Тацуми да ми сервира чай. Когато най-сетне се прибра, Мамеха изглеждаше някак отпаднала. Не исках да започна направо и известно време двете побъбрихме за предстоящия Фестивал на вековете, в който тя трябваше да изпълни ролята на придворната дама Мурасаки Шикибу, авторката на „Генджи моногатари“. По едно време Мамеха вдигна усмихната очи от чашката си с кафяв чай — Тацуми тъкмо препичаше листата, когато дойдох — и аз й казах какво съм разбрала следобед.