— Прави се на глупак! Това прави.
— О, Хацумомо сан, вие ревнувате, нали? — обади се Шоджиро.
— Разбира се, че ревнува — каза Мамеха. — Сега трябва да ни покажете как вие двамата се помирявате. Хайде, Шоджиро сан. Не се стеснявайте! Трябва и нея да нацелувате по същия начин! За да е честно. И по съвсем същия начин.
На Шоджиро не му беше леко, но след малко успя да изправи Хацумомо на крака. После с гръб към гостите той я обгърна и наклони назад. Но само след миг се изправи с вик и се хвана за устната. Хацумомо го беше ухапала — не чак толкова силно, че да потече кръв, но достатъчно, за да го хвърли в шок. Стоеше с присвити от гняв очи и оголени зъби. После изведнъж замахна и го удари. Мисля, че не улучи — удари го не по лицето, а отстрани на главата — заради количеството саке, което беше изпила.
— Какво стана? — попита ме Тачибана. Думите му прозвучаха така отчетливо в настъпилата тишина, сякаш някой натисна звънец. Не отговорих, но съм сигурна, че той се ориентира по скимтенето на Шоджиро и тежкото дишане на Хацумомо.
— Моля ви, Хацумомо сан — изрече Мамеха с толкова спокоен тон, че прозвуча съвсем не на място. — Моля ви заради мен… опитайте се да се успокоите.
Не знам дали думите й постигнаха онзи ефект, който тя целеше, или разумът на другата се бе вече размътил, но Хацумомо се хвърли върху Шоджиро и започна да го налага, където й падне. Мисля, че в известен смисъл полудя. Не просто разумът й се разби на парчета, а самият момент сякаш увисна без връзка с каквото и да било. Директорът на театъра стана от масата и се втурна да я удържи. В разгара на всичко това Мамеха се измъкна и след миг се върна със съдържателката на чайната. Директорът вече държеше Хацумомо изотзад. Мислех, че кризата е преминала, но точно тогава Шоджиро закрещя на Хацумомо толкова силно, че чухме как крясъците му отекнаха в сградите на отсрещния бряг.
— Чудовище! Ти ме ухапа!
Не знам какво би направил всеки от нас без спокойната и разсъдлива съдържателка. Тя се зае да успокоява Шоджиро, а в същото време направи знак на директора на театъра да отведе Хацумомо. По-късно научих, че той не просто я въвел вътре, а я придружил по стълбите до долу и я изхвърлил на улицата.
През нощта Хацумомо изобщо не се прибра. А когато на другия ден все пак се върна вкъщи, вонеше така, сякаш си бе изповръщала червата, а косата й беше в безпорядък. Веднага я повикаха при Майка, където остана доста дълго.
Няколко дни след това напусна нашата окия, облечена в просто памучно кимоно, което Майка й беше дала, и с коса, с каквато никога не я бях виждала — висеше в ужасен безпорядък на раменете й. Носеше чанта с вещите и украшенията си и не се сбогува с никого от нас, а просто прекрачи прага и излезе на улицата. Не напусна доброволно — Майка я беше изхвърлила. Всъщност Мамеха вярваше, че Майка от години се опитва да се избави от Хацумомо. Не знам дали наистина е така, но съм сигурна, че Майка бе доволна, че трябва да храни едно гърло по-малко, още повече, че Хацумомо вече не печелеше като някога, а с храната бе по-трудно от всякога.
Ако не се бе прочула с отвратителния си характер, някоя, друга окия щеше може би да поиска да я прибере независимо от инцидента с Шоджиро. Но тя беше като чайник, който изгаряше ръката на онзи, който го използва. Всеки в Гион знаеше, че е такава.
Не съм съвсем сигурна какво стана с Хацумомо. Няколко години след войната чух, че си изкарвала хляба като проститутка в района Миягава-чо. Едва ли се е задържала дълго там, защото същата нощ, когато стана дума за това, един човек по време на парти се закле, че ако тя действително проституира, ще я потърси и ще й даде работа. И наистина се бе опитал да я намери, но не я откри. С времето сигурно бе успяла да се пропие до смърт. Едва ли е първата гейша, свършила така.
Както човек свиква с болен крак, така и ние в нашата окия бяхме свикнали с Хацумомо. Струва ми се, че осъзнахме ясно как присъствието й ни е измъчвало много след като тя си замина, и раните, за които дори не си бяхме давали сметка, започнаха бавно да зарастват. Дори когато тя просто си спеше в стаята, прислужниците знаеха, че е вкъщи и че в някой момент от деня ще ги наругае. Бяха живели в напрежение, каквото изпитваш, когато минаваш по заледено езеро и очакваш всеки момент ледът да се пропука. Колкото до Пити, мисля, че бе свикнала да е зависима от по-голямата си сестра и се чувстваше невероятно самотна без нея.
Бях вече основният актив в нашата окия, но дори на мен ми бе нужно известно време, за да изтръгна всички странни навици, вкоренили се у мен по нейно време. И дълго след като изчезна, достатъчно бе някой мъж да ме погледне по-особено, и аз се улавях, че се чудя дали тя не му е пошушнала нещо за мен. Когато се изкачвах по стълбата към втория етаж, все така не смеех да вдигна очи от страх, че Хацумомо чака горе на площадката, изгаряща от нетърпение да тормози някого. Трудно ми е да кажа колко пъти на най-горното стъпало вдигах внезапно поглед, осъзнавайки, че няма повече никаква Хацумомо и няма и да има. Знаех, че си е отишла завинаги, и въпреки това самата празнота на коридора сякаш намекваше с нещо за присъствието й. Дори сега, на стари години, през съзнанието ми преминава като светкавица мисълта, че мога да я заваря тук зад стъклото да се хили ехидно.