28
За годините от Депресията до края на войната в Япония говорим като за куротани — долината на мрака. Това е времето, когато твърде много хора живееха като деца, главите на които са се оказали под вълните. Както често се случва, ние в Гион не страдахме така силно като останалите. Докато повечето японци например през цялата 1940 година обитаваха долината на мрака, ние все още се греехме на слабо слънце. Сигурна съм, че не е нужно да ви обяснявам защо. Жени, любовници на министри и на командири от военноморските сили са облагодетелствани да получават огромно богатство, което те споделят една с друга. Гион би могъл да се оприличи на езеро високо в планината, в което се стичат бурни потоци изворна вода. На някои места се вливаше повече вода и като цяло тя вдигаше нивото на езерото.
Благодарение на генерал Тоттори нашата окия бе едно от местата, където се вливаше пълноводен поток изворна вода. В течение на няколко години положението все повече се влошаваше, но и след като въведоха купонната система, продължихме да получаваме редовно храна, чай, платове и дори се радвахме на известно разточителство като козметика и шоколад. Можехме да си задържаме всичко за себе си и да живеем зад здраво залостена врата, но Гион не е такова място. Със съзнанието, че печели много от това, Майка даваше и на други — не защото беше щедра, а защото всички ние бяхме като паяци, скупчили се на една и съща мрежа. От време на време идваха хора да молят за помощ и ние с удоволствие се отзовавахме, ако имахме възможност. Веднъж през есента на 1941 година военната полиция залови една прислужница, у която откри десет пъти повече купони за храна, отколкото би трябвало да притежава нейната окия. Съдържателката й я изпрати да се крие у нас, докато успее да я прехвърли в провинцията, защото всяка окия трупаше, естествено, купони — колкото по-добро беше мястото, толкова повече купони обикновено имаше. Изпратиха прислужницата у нас, защото генерал Тоттори беше наредил на военната полиция да не ни закача. Тъй че виждате, дори във високопланинското езеро Гион ние бяхме риби, плуващи в най-топлите води.
Мракът над Япония все повече се сгъстяваше и ето че настъпи момент, когато и точицата светлина, в която успявахме да се задържим, внезапно изчезна. Стана само за миг през един ранен декемврийски следобед на 1942-ра, само няколко седмици преди Нова година. Тъкмо ядях закуската си — или поне първото си ядене за деня, защото се готвехме за празника и цял ден бях заета да помагам в чистенето на къщата, — когато млад мъжки глас повика от външната врата. Помислих, че е някой, дошъл просто да ни донесе нещо, затова продължих да се храня, но след миг една прислужница ме прекъсна, за да съобщи, че военен полицай търси Майка.
— Военен полицай ли? Кажи му, че е излязла — отвърнах.
— Да, така и направих, госпожо. Но той иска да говори с вас тогава.
Когато излязох във вестибюла, полицаят вече си събуваше ботушите на прага. Може би повечето хора биха изпитали облекчение, като видят, че пистолетът му е все още в кожения си кобур, но както казах, до този момент нашата окия живееше съвсем различно от останалите. Обикновено един полицай би трябвало да е по-почтителен дори от повечето посетители, тъй като присъствието му би могло да ни уплаши. Но като гледах как този си дърпа ботушите… това бе начинът, по който заявяваше, че се кани да влезе независимо от това дали ще го поканим.
Поклоних се и го поздравих, но той само ме изгледа, сякаш щеше да се занимае с мен по-късно. Накрая си вдигна чорапите, прихлупи си шапката, пристъпи във вестибюла и каза, че иска да види зеленчуковата ни градина. Само толкоз, без думичка за извинение, че ни е обезпокоил. По онова време, почти всеки в Киото, а може би и в останалата част от страната бе превърнал цветната си градина в зеленчукова — не, всеки, освен хора като нас. Генерал Тоттори ни снабдяваше с достатъчно храна, за да е нужно да разкопаваме градината си, и вместо това можехме да продължим да се наслаждаваме на плюшения мъх, на цветните храсти и на малкия клен в ъгъла. Беше зима, затова се надявах, че полицаят ще огледа само замръзналите места, където цветята бяха загинали, и щеше да реши, че между декоративните растения отглеждаме тикви и батати. Затова го отведох в двора и не казах нито дума повече. Просто го наблюдавах как клекна и опипа пръстта. Искаше, предполагам, да разбере дали земята е разкопавана за садене.