По онова време, около 1930 година, в Киото все още имаше доста рикши. Всъщност пред гарата те бяха толкова много, та си помислих, че в този голям град никой не се движи без рикша, което, разбира се, бе твърде далеч от истината. Пред гарата имаше петнайсет или може би двайсет рикши с отпуснати на земята пръти, а мъжете клечаха наблизо и пушеха или ядяха. Някой дори спяха, свити на кълбо, направо върху мръсната улица.
Господин Бекку пак ни поведе, стискайки ни за лактите, като че бяхме две кофи с вода, които носеше от кладенеца. Вероятно се боеше, че ако дори за миг ме пусне, ще избягам, но аз не бих го направила. Където и да ни водеше, беше за предпочитане пред това да се окажа захвърлена и сама в тая многотия от улици и сгради, чужди и непознати като морското дъно.
Качихме се на рикша с господин Бекку, притиснат на седалката между двете ни. Той беше много по-кльощав, отколкото предполагах. Возачът вдигна прътите и тримата се лашнахме назад, а после господин Бекку каза:
— Томинага-чо, в Гион.
Возачът не отвърна нищо, а дръпна рязко, за да потегли, и подкара в тръс. След две-три пресечки събрах кураж да попитам господин Бекку:
— Бихте ли били така добър да ни кажете къде отиваме?
Той не даде вид, че се кани да отговори, но след малко каза:
— Във вашия нов дом.
При тези му думи очите ми се наляха със сълзи. Чух Сацу да плаче от другата му страна. Тъкмо да изхълцам, но той неочаквано я удари и тя изохка силно. Прехапах устни и толкова светкавично престанах да плача, че сълзите сякаш се сковаха на бузите ми там, докъдето бяха успели да се стекат.
Скоро завихме и излязохме на един булевард, широк колкото цялото ни село Йороидо. Отсрещната страна се губеше зад хора, велосипеди, коли и камиони. Дотогава не бях зърнала истински автомобили. Вярно, бях виждала снимки, но помня, че страшно се изненадах колко… колко жестоки изглеждат. В това мое състоянието на безкрайна уплаха ми се стори, че са измислени, за да избиват хората, вместо да им служат. Всичките ми чувства бяха подложени на насилие. Камионите минаваха с рев толкова близо до нас, че усещах миризмата на изгоряла гума от колелата. Чух ужасяващо скърцане — оказа се трамвай, който вървеше по релси насред булеварда.
Изпитах ужас, когато се свечери. Но и никога не се бях удивявала толкова, колкото щом блеснаха градските светлини. Не бях виждала електрически лампи освен за кратко на вечерята в дома на господин Танака. Тук всички прозорци на сградите грееха от горе до долу, а хората по тротоарите стояха в езерца от златист блясък. Съзирах светли точици и в най-отдалечените краища на булеварда. Завихме по друга улица и аз за пръв път видях театър „Минамидза“ отвъд моста пред нас. Керемиденият му покрив беше толкова огромен, та реших, че това е дворец.
Най-сетне рикшата свърна в тясна улица с дървени къщи. Бяха така притиснати една до друга, че сякаш имаха обща фасада. Това ме накара отново да се почувствам изгубена. Жени в кимона сновяха забързано по уличката. Струваха ми се много елегантни, макар че, както разбрах по-късно, повечето бяха прислужници.
Спряхме пред една врата и господин Бекку ми нареди да сляза. И той слезе след мен, а после, сякаш денят не бе достатъчно тежък, се случи най-лошото. Защото когато и Сацу понечи да слезе, господин Бекку се обърна и я блъсна назад с дългата си ръка.
— Стой там — каза й. — Ти отиваш другаде.
Погледнах Сацу, тя също ме погледна. Може би това бе първия път, когато двете разбрахме напълно и взаимно чувствата си. Но той трая само миг, защото следващото, което проумях, бе, че очите ми се наливат със сълзи и едва виждам. Усетих, че господин Бекку ме тегли назад, после чух женски гласове и някаква суматоха. Устата на Сацу увисна при вида на нещо на входа зад мен.
Озовах се в тясно преддверие със старинен наглед кладенец в единия край и няколко растения в другия. Господин Бекку ме бе довлякъл там и сега ме дърпаше да се изправя на крака. Там, на стъпалото на входа, една изумителна красавица с най-прекрасното кимоно на този свят тъкмо си обуваше лакираните дзори. Помня колко ме бе впечатлило кимоното на младата гейша с изхвръкналите зъби в градчето на господин Танака — Сендзуру, но това тук бе синьо като вода с виещи се линии в цвят на слонова кост, изобразяващи поток. Искряща сребърна пъстърва се мяташе в потока, а повърхността на водата бе златиста там, където я докосваха меките зелени листа на едно дърво. Не се съмнявах, че кимоното е изтъкано от чиста коприна, както и избродираното в бледозелено и жълто оби, опасващо кръста й. Кимоното не бе единственото изумително нещо у тази жена. Лицето й бе боядисано в наситено бяло като огрян от слънцето облак. Косата й, оформяща три кълба, сияеше като черен лак и бе украсена с кехлибарени орнаменти, както и с пръчица, от която висяха сребърни лентички, трептящи и блещукащи при всяко нейно движение.