— От миналата седмица насам почти всяка гейша, която познавам, дойде да ме навести, но аз вече нямам влиятелни приятели. Не знам защо изобщо гейша с твоето положение идва при мен. Толкова много влиятелни мъже те харесват.
— Да те харесват и да имаш истински приятели, готови да ти помогнат, са две много различни неща — казах.
— Да, така е. Кажи все пак каква помощ си дошла да търсиш от мен.
— Каквато и да е, генерале. Напоследък в Гион не говорим за нищо друго освен за това колко ужасен ще е животът във фабриките.
— Ще е ужасен за късметлиите. Останалите няма и да доживеят да видят края на войната.
— Не разбирам.
— Скоро ще падат бомби. И можеш да си сигурна, че фабриките ще получат повече, отколкото им се полага. Ако искаш да си жива след края тази война, по-добре намери някой, който може да те скрие на безопасно място. Съжалявам, но не съм този човек. Вече изчерпах влиянието, което имах.
Генералът ме разпита за здравето на Майка и Леля и скоро след това ме отпрати. Едва по-късно научих какво е искал да каже с това, че е изчерпал влиянието си. Съдържателката на „Суруя“ имаше дъщеря и генералът бе уредил да я изпратят в един град на север.
На връщане към къщи си дадох сметка, че е дошло време да действам, но не можех да измисля какво да правя. Дори най-простото нещо — да държа паниката на ръка разстояние от себе си — ми се струваше непосилно. Отбих се в дома, където сега живееше Мамеха. Беше се преселила в по-тесен апартамент, защото няколко месеца по-рано връзката й с барона приключи. Надявах се да ми даде някакъв съвет, но и тя бе паникьосана не по-малко от мен.
— Баронът няма да направи нищо, за да ми помогне — каза пребледняла от тревога. — Не можах да се свържа с другите мъже, които имах предвид. Саюри, трябва да се сетиш за някого и да отидеш час по-скоро при него.
Вече повече от четири години не се бях виждала с Нобу, тъй че мигом си дадох сметка, че не мога да го потърся. Колкото до председателя… бих се вкопчила в каквото и да е извинение само да поговоря с него, но за нищо на света не бих могла да го помоля за услуга. Колкото и любезно да се беше държал с мен по коридорите, не ме канеше на своите партита, въпреки че на тях присъстваха далеч по-незначителни гейши. Чувствах се засегната, но нима можех да направя нещо? Но дори той да пожелаеше да ми помогне, напоследък вестниците бяха пълни с истории за конфликтите му с военното правителство. Председателят си имаше прекалено много свои грижи.
Тъй че прекарах остатъка от следобеда да тичам в кучешкия студ от чайна на чайна и да разпитвам за разни мъже, които не бях виждала от седмици, дори от месеци. Никоя от съдържателките обаче не знаеше как да ги намери.
Същата вечер чайната „Ичирики“ гъмжеше от прощални партита. Бях смаяна да видя колко различно реагираха гейшите на новината. Някои изглеждаха така, сякаш душите им са убити, други бяха като статуи на Буца — спокойни и мили, но боядисани със слой тъга. Не мога да кажа самата аз как изглеждах, но мозъкът ми бе като сметало. Съзнанието ми бе толкова заето с планове и кроежи кой мъж да намеря и как да го направя, че едва чух прислужницата, която ми каза, че ме викат в друга стая. Представях си, че група мъже са помолили за компанията ми, но прислужницата ме поведе по стълбата към втория етаж, а после по коридора към самото дъно на чайната и отвори вратата на малка стая с татами, в която никога преди не бях влизала. Вътре на масата пред чаша бира седеше Нобу.
Преди да успея да му се поклоня или да отворя уста, той каза:
— Саюри сан, ти ме разочарова!
— О, господи! Вече четири години нямам честта да се радвам на вашата компания, Нобу сан, а само за миг успях да ви разочаровам. Какво лошо направих за толкова кратко време?
— Бях се обзаложил със себе си, че ще зейнеш, като ме видиш.
— Истината е, че от изненада не мога и да помръдна.
— Влез и остави прислужницата да затвори вратата. Но първо й кажи да донесе чаша и още една бира. Има нещо, за което искам да пием с теб.
Направих каквото ми каза, а после коленичих на края на масата, така че да ни дели само ръбът й. Усещах очите му върху лицето си — беше като докосване. И пламнах, както пламва човек от топлината на слънцето, защото бях забравила колко приятно е да те обожават.
— Виждам, че лицето ти се е изострило. Не ми казвай, че гладуваш като всички. Не съм очаквал подобно нещо от теб.
— И Нобу сан изглежда поотслабнал.
— Имам достатъчно храна, но нямам време да ям.
— Радвам се, че поне сте зает.
— Това е най-странното нещо, което съм чувал някога. Когато виждаш човек, успял да оцелее между куршумите, нима се радваш, че той има с какво да си запълва времето?