Уверих се колко щастлива съм наистина, когато през пролетта на следващата година научих, че гейшата Райха е загинала в бомбардировките в Токио. Тъкмо тя, Райха, ни беше накарала да се посмеем от сърце със заявлението си, че няма нищо по-мрачно от бъдещето, освен миналото. Двете с майка й бяха знаменити гейши, а баща й — член на много известно търговско семейство. Според нас в Гион никой нямаше по-голям шанс от Райха да преживее войната. Тя май четяла книга на някое от братовчедчетата си в имението на баща си в токийския квартал Дененчофу и навярно се е чувствала сигурна и защитена като в Киото, когато паднала бомбата. Странното е, че същата бомбардировка беше убила и големия борец по сумо Миягияма. И двамата бяха живели в относителен комфорт. Но ето че Пити, която ми се виждаше толкова загубена, успя да преживее войната, макар фабриката за лещи в предградията на Осака, където работеше, да беше бомбардирана пет или дори шест пъти. Същата година разбрах, че най-непредсказуемото нещо е кой ще преживее войната, и кой не. Мамеха оцеля — тя работеше като помощник медицинска сестра в малка болница в префектура Фукуи, но прислужницата й Тауцуми бе убита от хвърлената над Нагасаки ужасна бомба. Господин Ичода пък почина от сърдечен удар по време на учение за въздушна тревога. От друга страна обаче, господин Бекку някак си оцеля — работеше във военноморска база в Осака. Оцеля и генерал Тоттори, който до самата си смърт през 1950 година живя в чайната „Суруя“. Оцеля и баронът, макар че със съжаление трябва да кажа, че още в началото на окупацията се самоуби — удави се в прекрасното езеро на имението си, след като титлата му бе отнета, а голяма част от богатството му — конфискувана. Не мисля, че бе в състояние да живее в свят, в който не можеше да прави каквото си иска.
Колкото до Майка, нито за миг не се бях съмнявала, че ще оцелее. С нейната забележителна способност да печели от страданията на другите тя беше като риба във вода на сивия пазар, сякаш сама го бе измислила, и прекара войната като вместо да обеднее, забогатяваше с всеки изминал ден от покупко-продажба на чужди вещи. Всеки път, когато имаше нужда от пари и искаше да продаде кимоно от колекцията си, господин Арашино ме молеше да й се обадя. Много от продадените в Киото кимона минаха през ръцете й. Господин Арашино вероятно се надяваше, че Майка ще пропусне възможността непременно да спечели и ще задържи няколко години кимоната му, докато той успее да ги откупи обратно. Впрочем тя така и не успя да ги намери — или поне така каза.
През годините, който прекарах с тях, семейство Арашино бяха много мили към мен. През деня шиехме заедно парашути. Нощем спях редом до дъщерята и малкия им внук на дюшеци, разстлани на пода в работилницата. Имахме толкова малко въглища, че за да се сгреем, горяхме пресовани листа или вестници и списания. А храната беше, разбира се, още по-малко. Не можете да си представите какво се научихме да ядем — соеви люспи, които обикновено се използват за храна на животните, и един отвратителен хляб, така наречения нукапан, приготвен от забъркани с брашно оризови трици. Приличаше на изсъхнала стара кожа, макар че кожата със сигурност има по-приятен вкус. Много рядко на трапезата ни се появяваха малко картофи или батати, изсушено месо от кит, тюленови наденици, а понякога и сардини, които ние, японците, никога не сме смятали за нещо по-достойно от тор. През тези години толкова отслабнах, че никой не би ме познал на улицата в Гион. Понякога внучето на Арашино, Джунтаро, плачеше от глад и тогава обикновено господин Арашино решаваше да продаде кимоно от колекцията си. Изобщо животът бе, както го наричаме ние, като лук — белиш люспа след люспа и през цялото време плачеш.
Една нощ през пролетта на 1944 година след три-четири месеца у семейство Арашино станахме за пръв път свидетели на бомбардировка. Звездите бяха толкова ярки, че виждахме силуетите на бучащите над главите ни бомбардировачи, а също и гърмящите, както ни се струваха, звезди, които се стрелваха от земята нагоре и избухваха сред истинските. Умирахме от ужас да не чуем свистенето на огъня и да видим Киото в море от пламъци — това щеше да е краят на живота ни, независимо дали щяхме да умрем, или да оцелеем, защото Киото е деликатно като крило на нощна пеперуда и счупеха ли го, никога повече нямаше да се възстанови за разлика от Осака, Токио и много други японски градове. Но бомбардировачите отминаха. И не само тази нощ, а и всички следващи. Нощи наред гледахме как луната почервенява от пламъците в Осака. Понякога виждахме и пепел — сипеше се от небето дори там, в Киото, на петдесет километра от падащите бомби. Можете да си представите колко ужасно се притеснявах за председателя и Нобу, тъй като седалището на фирмата им беше в Осака, а и двамата освен в Киото имаха и там къщи. Чудех се също и какво ли е станало със сестра ми Сацу, където и да се намираше тя. Не мисля, че постоянно си давах сметка за това, но откакто беше избягала, някъде дълбоко в съзнанието си кътах вярата, че един ден житейските ни пътища ще се пресекат и двете ще бъдем отново заедно. Все си мислех, че ще ми пише или ще се върне в Киото да ме потърси. После един следобед, докато разхождах малкия Джунтаро край реката и двамата хвърляхме камъчета във водата, най-неочаквано проумях, че Сацу никога няма да дойде да ме потърси. Сега, когато самата аз едва преживявах, разбирах, че независимо от причината да тръгнеш да пътуваш на огромно разстояние е просто немислимо. Така или иначе, дори да пристигнеше в града, двете със Сацу едва ли щяхме да се познаем на улицата. Колкото до фантазиите ми, че може да ми пише… отново се почувствах малка глупачка. Нима бяха нужни толкова години, за да проумея, че Сацу нямаше как да узнае, че името на моята окия е „Нитта“? И да искаше, не можеше да ми изпрати писмо, освен ако не се свържеше с господин Танака, което никога не би направила. Малкият Джунтаро продължаваше да хвърля камъчета, а аз клекнах край него и започнах да мокря с ръка лицето си. Не преставах да му се усмихвам и да се преструвам, че го правя, за да се разхладя. Детето, изглежда, се хвана на малката ми уловка, защото не даде вид, че разбира какво става.