За нас войната свърши през август 1945 година. Повечето хора, преживели тези години в страната, ще ви кажат, че това бе най-мрачният момент в една дълга непрогледна нощ. Страната ни не беше просто победена, а унищожена, и то не от бомбите, колкото и ужасни да бяха те. Ако страната ви е загубила война и в нея нахлуе окупационна армия, чувствата са такива, сякаш самият вие сте сложен на колене на мястото на екзекуцията със завързани ръце и в очакване мечът да се стовари. Година, че и повече нито веднъж не чух смях, освен смеха на малкия Джунтаро, който нищо не разбираше. Но щом детето се разсмееше, дядо му го спираше с жест. Често ми е правило впечатление, че мъжете и жените, чието детство съвпада с годините на войната, са някак особено сериозни — твърде малко смях са чували като деца. Към пролетта на 1946 година всички ние вече си бяхме дали сметка, че ще надживеем изпитанията на поражението. Някои дори вярваха, че един ден Япония ще се възроди. Всички истории, че американските войници изнасилват и убиват, се оказаха измислици. Нещо повече, постепенно осъзнахме, че американците като цяло са невероятно любезни. Веднъж група американци преминаха на камионите си през квартала. Стоях и гледах заедно със съседските жени. През годините в Гион бях започнала да се мисля за обитателка на особен свят, което ме отличаваше коренно от другите жени. Наистина през всичките тези години се чувствах толкова различна, че понякога се чудех как живеят другите жени, дори съпругите на мъжете, които забавлявах. Но ето че стоях в чифт скъсани работни панталони и спускаща се на конци по раменете ми коса. Няколко дни не се бях къпала, защото нямахме гориво да си топлим водата и можехме да си позволим баня само веднъж на няколко дни. В очите на американците не се отличавах от жените край мен, а и кой би твърдял, че съм различна? Ако вече ти липсват листа, кора или корени, можеш ли да продължаваш да се наричаш дърво? „Селянка съм, казах си, а не вече гейша.“ Ужасявах се при вида на ръцете си — бяха страшно загрубели. За да се отърся от страховете си, насочих вниманието си към преминаващите камиони с американски войници. Не бяха ли това американските войници, които ни учеха да мразим, които бяха бомбардирали градовете ни с ужасяващите си бомби? Сега те минаваха през нашия квартал и хвърляха бонбони на децата.
Не мина и година от капитулацията, и господин Арашино се престраши да започне отново да прави кимона. Не разбирах нищо от кимона, освен как да ги нося, затова ми отредиха задачата да прекарвам дните си в приземието на пристройката към работилницата и да наглеждам врящите казани с боя. Беше ужасна работа, отчасти защото не можехме да си позволим друго гориво освен тадон — слепен с катран въглищен прах. Не можете да си представите как вонеше при изгаряне. Освен това с времето съпругата на господин Арашино ме научи как да събирам нужните листа, стебла и кори и сама да правя бои, което може да прозвучи като своеобразно повишение. И сигурно щеше да е, ако едно от тези неща — така и не открих кое — не оказваше странен ефект върху кожата ми, сякаш бърках в киселина. Деликатните ми ръце на танцьорка, които някога мажех с най-чудните кремове, започна да се лющи като лук и стана на петна. През същото това време, подтиквана може би от самотата си, завързах кратък роман с млад майстор на татами на име Иноуе. Виждаше ми се доста хубав, с меки вежди като облачета дим върху нежната му кожа и изумително гладки устни. Следващите седмици през няколко дни се вмъквах тайно с него в пристройката. Не си давах особено сметка колко ужасно изглеждат ръцете ми, но една нощ, когато огънят под казаните гореше толкова ярко, че двамата се виждахме, Иноуе ги зърна и не ми позволи да го докосна с тях.
За да даде отдих на кожата ми, господин Арашино ме натовари със задачата да събирам през лятото традесканция. Това е цвете, сокът на което се налага върху коприната, преди тя да се колоса и потопи в боята. Да събирам тези цветя ми се стори приятна работа и една юлска утрин нарамих раница, предусещайки удоволствието от един хладен и сух ден. Много скоро обаче разбрах, че въпросните цветя са дяволски умни. Доколкото мога да кажа, те бяха спечелили на своя страна всички насекоми от западната част на Япония. Всеки път, щом откъснех стрък, бивах атакувана от дивизии кърлежи и комари, а на всичко отгоре по едно време настъпих една отвратителна жаба. След една ужасна седмица поех по-лесна, както си въобразявах, работа да изстисквам сока на традесканцията с преса. Но ако никога не сте помирисвали този сок… е, в края на седмицата с радост се върнах при врящите казани.