През онези години работех много упорито. Но всяка нощ в постелята си мислех за Гион. Няколко месеца след капитулацията всички квартали на гейши бяха отново отворени, но аз не можех да се върна, преди Майка да ме е повикала. Тя живееше охолно, като продаваше на американските войници кимона, произведения на изкуството и японски мечове. Така че двете с Леля продължаваха все така да обитават малка ферма на запад от Киото, където бяха отворили магазин, докато аз продължавах да живея и работя у семейство Арашино.
Като се има предвид, че бях само на няколко километра от Гион, може да си помислите, че често ходех там. Но за близо петте години, откакто го бях напуснала, отидох само веднъж — през един пролетен следобед след около година от края на войната на връщане от Префектуралната болница в Камигьо, където отидох за лекарства на Джунтаро. Разходих се по булевард Каварамачи до Шиджо, минах по моста и навлязох в Гион. Бях потресена, че цели семейства живееха в ужасна мизерия по протежение на речния бряг.
В Гион познах много гейши, макар те, разбира се, да не ме познаха. Не им се обадих, защото се надявах поне веднъж да погледна на това място като външен човек. Но почти нищо не видях. Вместо Гион видях само призрачните си спомени. По бреговете на рекичката Ширакава си мислех колко пъти се бяхме разхождали там с Мамеха. Наблизо беше пейката, на която седяхме с Пити в нощта, когато я помолих за помощ. Недалеч от нея пък беше улицата, по която Нобу ме порицаваше, че съм взела за свой данна генерала. Извървях половин квартал от там до ъгъла на булевард Шиджо, където навремето бях накарала с поглед момчето да си изтърве подноса с кутиите за храна. На всяко едно от тези места изпитах чувството, че стоя след представление на сцената, а върху залата като тежко снежно одеяло е легнала дълбока тишина. Отидох и до нашата окия и загледах с копнеж тежкия железен катинар на вратата. Когато бях затворена вътре, исках да съм вън. Сега животът се беше променил толкова много, че заключена отвън, исках отново да съм вътре. И все пак бях голяма жена — можех, ако искам, да си тръгна веднага от Гион и да не се върна повече.
Един ужасно студен ноемврийски следобед, три години след края на войната, тъкмо си греех ръцете на огъня под казаните в пристройката, когато госпожа Арашино слезе да ми каже, че някой иска да ме види. Изразът на лицето й ми подсказа, че не е просто някоя от съседките. Но можете да си представите изненадата ми, когато се качих и видях Нобу. Седеше в работилницата с господин Арашино с празна чашка от чай, сякаш беше тук от доста време. Щом ме видя, господин Арашино стана и каза:
— Имам малко работа в съседната стая. Много съм поласкан, че дойдохте да ни видите.
— Не се прави на глупак, Арашино — отвърна Нобу. — Саюри е тази, която дойдох да видя.
Стори ми се много грубо и в никакъв случай смешно, но господин Арашино се засмя на думите му и затвори плъзгащата се врата след себе си.
— Мислех си, че целият свят се е променил — казах. — Но едва ли е точно така, след като Нобу сан си е все същият.
— Никога не се променям. Но не дойдох тук на приказки. Искам да знам какво става с теб.
— Нищо не става. Нима Нобу сан не е получавал писмата ми?
— Всичките звучат като стихове! Не разказваш за нищо друго освен за „красивата, ласкава вода“ или подобни глупости.
— Добре тогава, никога повече няма да си правя труда да ви пиша!
— Да, по-добре недей, ако ще ми ги пишеш все такива. Защо не можеш просто да ме информираш за неща, които искам да знам, като например кога се връщаш в Гион. Всеки месец звъня в „Ичирики“ да питам за теб, а съдържателката все се оправдава и извинява. Мислех, че ще те заваря болна от някаква ужасна болест. Отслабнала си, струва ми се, но ми изглеждаш напълно здрава. Какво те задържа?
— Наистина си мисля за Гион всеки ден.
— Твоята приятелка Мамеха се върна преди година, година и нещо. През последните шест месеца запазвах търпение. Не разбираше ли какво ти казвах в писмата си?
— Когато четях, че ме искате обратно в Гион, мислех, че изразявате надежда да ме видите скоро там.
— Щом казвам, че искам да те видя отново в Гион, това значи, че искам да си събереш багажа и да се върнеш. Не виждам защо трябва да чакаш тая твоя майка! Щом досега не е проявила здрав разум да се върне, значи е глупачка.
— Малко хора биха казали нещо добро по неин адрес, но мога да ви уверя, че не е глупачка. Нобу сан би дори й се възхитил, ако я опознае. Тя си живее чудесно, като продава сувенири на американските войници.