През цялото време се мъчех да ги скрия, но той, види се, ги забеляза.
— Господин Арашино бе така любезен да ми възложи да правя бои.
— Да се надяваме, че знае как се махат тези петна. Не можеш да се върнеш в този вид в Гион.
— Нобу сан, ръцете са последният ми проблем. Не съм сигурна, че изобщо мога да се върна. Ще направя всичко възможно да убедя Майка, но наистина решението не е мое. Така или иначе, сигурна съм, че има други гейши, които ще помогнат…
— Няма други гейши! Слушай, онзи ден заведох заместник-министър Сато в чайна. Бяхме с още няколко души. Около час той не пророни дума, а после прочисти най-сетне гърлото си и каза: „Това не е «Ичирики».“ Така че отвърнах: „Не, не е. Напълно прав сте!“ Той изгрухтя като свиня и каза: „Саюри забавлява в «Ичирики».“ А аз отвърнах: „Не, господин министър, ако тя изобщо е в Гион, щеше да е тук и да забавлява нас. Но аз ви казах, тя не е в Гион!“ И тогава той грабна чашата си…
— Предполагам, че сте били по-любезен с него.
— Не, не бях! Мога да издържа компанията му около половин час. А след това не отговарям за думите си. Това е тъкмо причината да искам да си там! И не ми повтаряй, че решението не е твое. Дължиш ми го и го знаеш прекрасно. Във всеки случай истината е… Бих се радвал на възможността самият аз да прекарвам понякога с теб…
— Аз също бих се радвала да прекарвам понякога с Нобу сан.
— Просто не донасяй със себе си илюзии, когато дойдеш.
— След последните няколко години със сигурност не ми е останала нито една. Но нещо специално ли има предвид Нобу сан?
— Не очаквай от мен да стана твой данна в рамките на един месец, това имам предвид. Докато компанията не се възстанови, не съм в положението да направя подобно предложение. Много се притеснявах за перспективите й. Но да си призная, Саюри, след като те видях, се чувствам по-обнадежден за бъдещето й.
— Нобу сан! Колко мило!
— Не ставай смешна. Не се опитвам да те лаская. Съдбите ни са преплетени. Но никога няма да стана твой данна, ако компанията „Ивамура“ не възкръсне. Може би възстановяването й, както и това, че те срещнах, е просто предопределено да стане.
През последните години от войната се бях научила да не се чудя кое е предопределено да стане и кое не. Често бях казвала на съседските жени, че не съм сигурна дали някога ще се върна в Гион, но истината е, че винаги съм знаела, че това ще стане. Съдбата ми — каквато и да беше — ме очакваше там. През годините, прекарани извън Гион, се бях научила да спирам водата в характера си като, може да се каже, я превръщах в лед. Успях да понеса чакането единствено като спирах така естествения ход на мислите си. Но щом чух Нобу да споменава за съдбата ми… усетих, че той разтърси леда у мен и събуди отново желанията ми.
— Нобу сан, щом е важно да се направи добро впечатление на заместник-министъра Сато, може би трябва да помолите и председателя да присъства, когато го забавлявате.
— Председателят е зает човек.
— Но ако министърът е толкова важен за бъдещето на компанията…
— Погрижи се да се появиш там. Аз ще се грижа кое е най-доброто за компанията. Ще съм много разочарован, ако към края на месеца не си в Гион.
Нобу стана да си върви, защото трябваше да се върне в Осака, преди да се е стъмнило. Изпратих го до преддверието, за да му помогна да си облече палтото, да се обуе и да си сложи шапката. Когато свърших, той постоя известно време втренчен в мен. Мислех, че се кани да каже, че му се виждам хубава, защото, когато някога ме гледаше така без причина, обикновено казваше точно това.
— Боже мой, Саюри, ти наистина приличаш на селянка! — изрече той. Лицето му беше намръщено, когато се извърна от мен.
30
Още същата нощ, докато семейство Арашино спяха, написах писмо на Майка на светлината на огъня под казаните в пристройката. Не знам постигнах ли нужния ефект, или Майка бе вече готова да отвори отново нашата окия, но след седмица възрастен женски глас извика отвън и когато отворих, на прага стоеше Леля. Там, където вече нямаше зъби, бузите й бяха хлътнали, а болезнената сивота на кожата й ми напомни за парченце сашими, оставено в чинията на дълго нераздигната маса. Личеше си обаче, че все още е силна — в едната си ръка държеше торба с въглища, а в другата — продукти. Беше ги донесла в знак на благодарност към семейство Арашино за грижите им към мен.