Выбрать главу

Когато най-сетне излязох, целият Гион бе покрит с прекрасен сняг, толкова пухкав, че и най-лекият полъх на вятъра изчистваше покривите до голо. Носех шал за кимоно и чадър с лаково покритие и съм сигурна, че бях неузнаваема като в деня, когато обикалях Гион, облечена като селянка. Разпознах само половината от гейшите, покрай които минах. Лесно можех да определя кои от тях са били в Гион и преди войната, защото се покланяха леко от учтивост дори когато не ме разпознаваха. Другите едва кимваха.

Тук-там по улиците имаше войници и аз се ужасявах какво ли ще заваря в „Ичирики“. Но в преддверието се нижеха редици от черни лъснати до блясък офицерски обувки и колкото и да е странно, в чайната беше тихо и спокойно като в годините на моето чиракуване. Нобу още не беше дошъл, или поне аз не видях нещо, подсказващо присъствието му, но ме въведоха в една от големите стаи в приземния етаж и ми казаха, че той скоро ще се появи. Обикновено следваше да чакам в помещенията за прислугата в дъното на коридора, където можех да си постопля ръцете и да пийна чай — всяка гейша се бои да не би гост да си помисли, че се мотае без ангажименти. Но аз не възразявах да чакам Нобу, а и смятах за привилегия да прекарам няколко минути сама в тази стая. През последните пет години бях зажадняла за красота, а стаята би ви удивила с очарованието си. Стените бяха облепени с бледожълта коприна, която сякаш създаваше присъствие, и пораждаха у мен усещането, че ме държат точно както черупката държи яйцето.

Очаквах, че Нобу ще дойде сам, но когато най-сетне го чух в преддверието, стана ми ясно, че води със себе си заместник-министъра Сато. Както вече споменах, не се притеснявах, че Нобу ще ме завари да чакам, но реших, че ще е пагубно, ако дам на министъра повод да си помисли, че може би съм непопулярна. Затова се измъкнах през прилежащата празна стая. Това, оказа се, ми даде възможност да чуя как Нобу се мъчи да е любезен.

— Нима стаята не е чудесна, господин министър? — каза; той, а в отговор последва тихо грухтене. — Помолих да я запазят специално заради вас. Рисунките в стил дзен са великолепни, не намирате ли? — После след продължително мълчание добави: — Да, наистина прекрасна вечер. О, попитах ли ви вече дали сте опитвали сакето специалитет на чайната „Ичирики“?

Нещата продължиха в този дух, а Нобу очевидно се чувстваше като слон, който се опитва да изглежда като пеперудка. Когато най-сетне се измъкнах в коридора и влязох при тях, той бе безкрайно облекчен, че ме вижда.

Успях да огледам министъра едва след като се представих и отидох и коленичих до масата. Изобщо не ми беше познат въпреки твърденията му, че ме бил гледал с часове. Не знам как съм могла да го забравя при условие, че имаше толкова характерна външност. Никога не съм виждала човек, на когото да му е така трудно да си движи лицето. Държеше брадичката си забита в гръдната кост, сякаш не можеше съвсем добре да си крепи главата. Освен това имаше много особена долна челюст — силно издадена напред, така че дъхът му отиваше право в ноздрите. След като ми кимна леко и си каза името, мина цяла вечност, преди да чуя от него друг звук, освен грухтене.

Направих всичко възможно да поддържам разговор, докато прислужницата не ни спаси, като донесе табличка със саке. Напълних чашката на министъра и видях смаяна как я изля в долната си челюст, сякаш я изсипа в канала. Затвори си за миг устата, а после я отвори и от сакето нямаше и помен. То изчезна без всички онези видими неща, които хората правят, когато преглъщат. Дори не бях сигурна дали наистина го е изпил, докато не ми протегна празната си чашка.

Това продължи петнайсетина минути, а може би и повече. Опитвах се да накарам министъра да се почувства като у дома си — разказах му нещо, пошегувах се, зададох му и няколко въпроса. Скоро обаче започнах да си мисля, че не съществува такова нещо като „благоразположен“ министър. Той нито веднъж не ми отговори с повече от дума. Предложих игра по надпиване, помолих го дори да попее. Най-дългият ни разговор през първия половин час бе, когато министърът ме попита дали танцувам.

— О, да, разбира се. Би ли желал господин министърът да изпълня нещо кратко?

— Не — отвърна той. И това беше всичко.

Може и да не обичаше да контактува с околните с очи, но със сигурност обичаше да изучава яденето си, както открих, когато прислужницата донесе вечерята на двамата мъже. Преди да сложи нещо в устата си, той го вдигаше с пръчиците и го изучаваше, въртейки го насам-натам. И ако не можеше да разбере какво е, питаше мен.

— Това е батат, варен в соев сос и захар — казах му, когато вдигна нещо оранжево. Всъщност нямах ни най-малка представа дали е батат, черен дроб от кит или нещо друго, но не мисля, че министърът искаше да чуе това. По-късно, когато вдигна парче мариновано телешко и ме попита какво е, реших да се пошегувам и отвърнах: — О, това е маринована кожа. Специалитет на тази чайна! Правят го от кожата на слонове. Така че бихме могли, предполагам, да го наречем „слонска кожа“.