— Не виждам причина за това.
— Ако министърът през цялото време само пие и ме зяпа, а вие все повече и повече се отегчавате, вечерта няма да е особено забавна. Следващия път трябва може би да доведете председателя.
Сигурно си мислите, че цялата вечер кроях планове как да стигна до това. Вярно, че връщайки се в Гион, повече от всичко се надявах да намеря начин да съм с председателя. Не че толкова копнеех за възможността да съм отново в една стая с него, да се наклоня, за да му пошушна нещо и да усетя аромата на кожата му. Ако неща от този род щяха да с единственото, което животът ми предлага, по-добре щеше да е да спра този единствен ярък източник на светлина и да оставя очите си да свикнат постепенно с тъмнината. Както се струва сега, може би беше истина, че пътят на живота ми водеше към Нобу. Не бях чак толкова глупава, за да си въобразявам, че съм в състояние да променя посоката на съдбата си. Но не можех и да изоставя последните следи от надежда.
— Обмислял съм да го доведа — отвърна Нобу. — Министърът е много впечатлен от него. Но не знам, Саюри. Веднъж вече ти го казах. Той е много зает човек.
Министърът подскочи, сякаш някой го бодна и успя да се изправи до седнало положение. Нобу бе толкова отвратен от вида на дрехите му, че ме изпрати да доведа прислужница с мокра кърпа. След като тя почисти сакото му и излезе, Нобу каза:
— Е, господин министър, нали вечерта беше прекрасна. Следващия път ще е още по-забавно, защото вместо да повръщате върху мен, ще имате може би възможност да повърнете върху председателя и още една-две гейши.
Стана ми много приятно, като спомена председателя, но не посмях да реагирам.
— Харесвам тази гейша — каза министърът. — Не искам друга.
— Името й е Саюри и е по-добре да я наричате така, иначе тя няма да се съгласи да дойде. А сега ставайте. Време е да се прибираме вкъщи.
Изпратих ги до преддверието, помогнах им да се обуят и облекат и изчаках да излязат вън на снега. Министърът беше толкова зле, че щеше да се стовари върху портата, Нобу не го бе стиснал за рамото.
По-късно същата нощ двете с Мамеха се отбихме на парти, пълно с американски войници. Когато пристигнахме, вече никой нямаше нужда от техния преводач, защото го бяха накарали да изпие прекалено много, но офицерите познаха Мамеха. Бях малко удивена, когато зашумяха и заразмахваха ръце, правейки знаци, че искат тя да танцува — очаквах, че ще седим тихо и спокойно и ще я наблюдаваме, но щом тя започна, няколко офицери станаха и заподскачаха край нея. Ако ми бяхте казали, че ще се случи, нямаше да съм сигурна, но… с една дума, избухнах в смях и за пръв път от много време се забавлявах истински. Накрая дори подехме игра, в която Мамеха и аз свирехме поред на шамисен, а американците танцуваха около масата. Спреше ли музиката, те трябваше да се втурнат към местата си. Онзи, който последен се добираше до място, изпиваше за наказание чаша саке.
По средата на партито споделих с Мамеха колко е хубаво да гледаш как всички се забавляват от сърце, въпреки че не говорят един и същи език, докато малко по-рано същата вечер с Нобу и друг един японец сме прекарали ужасно. Тя ме поразпита и после каза:
— Трима души са наистина твърде малко. Особено ако единият от тях е Нобу в отвратително настроение.
— Предложих му следващия път да доведе председателя. Освен това ни е нужна още една гейша, не мислиш ли? Някоя шумна и забавна.
— Да, може би ще намина…
Най-напред се удивих, като я чух да казва това, защото никой на този свят не би описал Мамеха като „шумна и забавна“. Тъкмо се канех да й обясня какво имам предвид, когато тя проумя, види се, недоразумението и каза:
— Да любопитна съм… но ако ти е нужна шумна и забавна гейша, трябва, струва ми се, да поговориш със своята стара приятелка Пити.
Откакто се бях върнала в Гион, навсякъде се натъквах на спомени за Пити. Всъщност още щом прекрачих прага на нашата окия, си я спомних как в деня на затварянето на квартала ми се поклони за сбогом — сковано, както се полагаше да се поклони на осиновената дъщеря. През цялата седмица, докато почиствахме къщата, не преставах да мисля за нея. Дори веднъж, като помагах на прислужницата да забърсва дървенията, си я представих да свири на шамисен, седнала на пода точно пред мен. Празното място бе сякаш изпълнено с бездънна тъга. Нима откакто и двете бяхме момичета, беше изтекло толкова много време? Бих могла, струва ми се, лесно да я изхвърля от съзнанието си, но така и не успях да свикна с разочарованието, че дружбата ни пресъхна. Проклинах проклетото съперничество, подтикнало ни към това. Осиновяването ми й нанесе последния удар, но не можех да се отърся от мисълта, че и аз имам отчасти вина. Тя бе проявявала към мен само доброта. Би трябвало да намеря начин да й се отблагодаря.