Колкото и да е странно, не ми беше хрумвало да се срещна с Пити, докато Мамеха не ми го подсказа. Първата ни среща несъмнено щеше да е трудна, но цялата нощ го обмислях и реших, че тя вероятно ще оцени това да я въведат в по-изискан кръг като промяна от войнишките партита. Имах, разбира се, и друго наум. Надявах се, че след толкова години може би щяхме да започнем да възстановяваме дружбата си.
Не знаех нищо за положението на Пити, освен че се е завърнала в Гион, затова отидох да поговоря с Леля, на която тя бе писала преди няколко години. Разбрах, че в писмото си Пити я молела да я вземат пак в нашата окия след отварянето й, защото се бояла, че иначе няма да си намери място. Леля може и да е била склонна на това, но Майка отказала с аргумента, че Пити е лоша инвестиция.
— Живее в малка тъжна окия в Ханами-чо — обясни ми Леля. — Но да не вземеш да се съжалиш над нея и да я доведеш тук. Майка ще откаже да я види. Мисля, че изобщо е глупаво да говориш с нея за това.
— Трябва да призная, че винаги ми е било мъчно за случилото се между нас двете…
— Нищо не се е случило между вас. Пити пропадна, а ти успя. Във всеки случай тя се справя добре напоследък. Чувам, че американците не могат да й се нарадват. Тя е недодялана, а точно това е, което им харесва.
Още същия следобед пресякох булевард Шиджо по посока към Ханами-чо, район на Гион, и намерих малката тъжна окия. Спомняте ли си Корин — приятелката на Хацумомо, и това как в най-мрачните години на войната тяхната окия изгоря… С една дума, пожарът беше засегнал и съседната, а тъкмо в нея живееше Пити. Външните стени бяха черни от едната страна, а там, където покривът бе изгорял, бяха наковани надве-натри дървени дъски. В Токио или в Осака такава къща щеше да е съвършено необитаема, но тук стърчеше в центъра на Киото.
Млада прислужница ме въведе в гостна, която миришеше на мокра пепел, и след малко ми сервира чаша слаб чай. Чаках доста време, докато най-сетне Пити отвори плъзгащата се врата. Почти не я виждах в тъмнината на коридора, но самата мисъл, че стои там, ме изпълни с такава топлота, че станах и отидох да я прегърна. Тя направи няколко крачки навътре, отпусна се на колене и ми се поклони толкова официално, сякаш бях самата Майка.
— Ама какво правиш… това съм аз! — казах.
Тя дори не вдигна поглед, а продължи да гледа в рогозките като прислужница в очакване на заповеди. Много се разочаровах и се върнах на мястото си до масата.
Когато се видяхме за последен път през войната, лицето й бе все още кръгло и по детски пълно, но малко по-тъжно. Оттогава се беше променила доста. Едва по-късно разбрах, че след затварянето на фабриката за лещи, в която работеше, Пити се подвизавала повече от две години в Осака като проститутка. Устата й бе станала по-малка — може би защото я бе държала стисната, не знам. И макар лицето й да бе все така широко като питка, налетите й бузи бяха хлътнали и това им придаваше особен изтерзан финес, който ме порази. Не че се бе разхубавила до степен да съперничи на Хацумомо или нещо подобно, но в лицето й се бе появила някаква женственост.
— Знам, че ти е било трудно, но изглеждаш много хубава — казах.
Тя не отговори, а само наклони леко глава, за да покаже, че ме е чула. Поздравих я, че е станала толкова известна, и се опитах да я разпитам за живота й след войната, но тя остана толкова безизразна, че започнах да съжалявам, задето съм дошла.
После след неловко мълчание най-сетне каза:
— Дошла си просто за да си поговорим ли, Саюри? Защото не мога да ти кажа нищо, което да те заинтересува.
— Всъщност неотдавна се видях с Нобу Тошикадзу и… той ще идва от време на време с един човек. Мислех си дали не би проявила добрината да ни помогнеш да го забавляваме.
— И, разбира се, се отказа, като ме видя.
— О, не. Не знам защо говориш така. Нобу Тошикадзу и председателят Ивамура Кен, искам да кажа председателя Ивамура, биха оценили високо компанията ти. Ето, виждаш колко е просто.
Пити помълча известно време, забила поглед в рогозките на пода. После каза:
— Бях престанала да вярвам, че нещо в живота е „толкова просто“. Знам, че ме мислиш за глупава…
— Пити!
— … но мисля, че имаш навярно друга причина, за която няма да ми кажеш.
После се поклони леко, с което ме озадачи. Или искаше да се извини за думите си, или пък се канеше да стане и да си отиде.
— Нямам друга причина — отвърнах. — Да си призная, надявах се, че след всичките тези години двете бихме могли да сме приятелки като някога. Преживели сме заедно толкова неща… включително и Хацумомо! Струва ми се съвсем естествено да се срещаме отново.