Сигурна съм, че вече всички се отегчиха да ме чакат, защото Мамеха попита:
— Е, и? Продължавай.
И Пити промърмори нещо, но не я разбрах.
— Ще ви разкажа друга история — казах. — Спомняте ли си гейшата Окачи? Загина при нелепи обстоятелства през войната. Години преди това двете си приказвахме един ден и тя ми каза, че постоянно се бои, че на главата й ще падне тежък сандък и ще я убие. Точно така и загина. Пълен със старо желязо кош паднал от една полица върху й.
Бях толкова унесена в други мисли, че едва в този миг проумях, че нито една от историите ми не е истина — и двете отговаряха само отчасти на истината. Беше ми обаче все едно, защото в тази игра повечето хора лъжеха. Затова изчаках председателят да направи своя избор — той бе за историята за Йоегоро и къдравия косъм — и обявих, че е прав. Пити и министърът трябваше да изпият по чаша саке.
После беше ред на председателя.
— Не ме бива много в тия игри — каза той. — Не като вас, гейшите, които сте пристрастени към лъгането.
— Председателю! — извика строго Мамеха, но, разбира се, на шега.
— Притеснявам се за Пити, затова ще опростя нещата. Ако й се наложи да изпие още една чаша, мисля, че няма да издържи.
Вярно, че Пити вече трудно фокусираше очите си. Дори май не го слушаше, докато не чу името си.
— И така, слушай внимателно, Пити. Ето я първата ми история. Тази вечер дойдох в чайната „Ичирики“, за да присъствам на парти. А ето я и втората. Преди няколко дни една риба влезе в офиса ми — о, не, забрави го. Ти си в състояние да повярваш и в ходещи риби. Какво ще кажеш за тази. Преди няколко дни отворих чекмеджето на бюрото си и едно човече в униформа изскочи оттам и започна да пее и да танцува. Е, кажи сега коя от двете е истина?
— Не очаквате от мен да повярвам, че от чекмеджето ви е изскочило човече — отвърна тя.
— Просто избери една от двете. Коя е истина? — Другата. Не помня за какво беше.
— За наказание ще трябва да ви накараме да изпиете една чаша, господин председател — каза Мамеха.
Като чу „чаша“ и „за наказание“ Пити, изглежда, реши, че е направила нещо нередно, защото преди да разберем какво става, тя погълна половин чаша и вече не изглеждаше никак добре. Пръв я забеляза председателят и й измъкна чашата от ръцете.
— Не си водосточна тръба, Пити — каза й той. Тя го гледаше с такъв празен поглед, че той попита дали го чува.
— Може и да ви чува, но едва ли ви вижда — обади се Нобу.
— Хайде, Пити — подкани я председателят. — Ще те изпратя до вкъщи. Или ще те завлека, ако се наложи.
Мамеха предложи помощта си и двамата я изведоха, като оставиха Нобу и министъра с мен.
— Е, господин министър, как ви се стори тази вечер? — каза най-сетне Нобу.
Мислех, че министърът е не по-малко пиян от Пити, но той измърмори, че била много приятна.
— Много приятна наистина — добави, като поклати няколко пъти глава. После ми протегна чашката си да му я напълня, но Нобу я изтръгна от ръката му.
32
През цялата зима и през пролетта Нобу продължи да води министъра в Гион два пъти седмично. Като се има предвид колко много време през тези месеци двамата прекарваха заедно, човек би помислил, че министърът би трябвало да е разбрал, че Нобу изпитва към него същото чувство, което остра ледена висулка изпитва към ледена канара, но и да беше разбрал, не показваше никакви признаци. Истината е, че министърът, изглежда, почти нищо не забелязваше освен това дали съм коленичила до него и дали чашата му е пълна. Тази преданост правеше понякога живота ми доста труден — ако обръщах прекалено внимание на министъра, Нобу ставаше раздразнителен и онази страна на лицето му с по-малкото белези ставаше кървавочервена от гняв. Затова присъствието на председателя, на Мамеха и на Пити беше за мен безценно — досущ като сламата за коша.
Ценях присъствието на председателя и по друга причина, естествено. През тези месеци общувах с него повече, отколкото през всичкото време дотогава, и постепенно проумях, че образът му в съзнанието ми, такъв какъвто си го представях нощем в постелята си, не бе всъщност действителният; поне не съвсем. Например винаги си представях, че клепачите му са гладки, почти без мигли, но в действителност те завършваха с гъсти и меки като четчици косми. А устата му беше много по-изразителна, толкова изразителна, че макар често да прикриваше чувствата си, правеше го доста зле. Когато нещо го забавляваше, но не желаеше да даде да се разбере, аз все пак забелязвах как краищата на устата му потрепват. Или когато се унасяше в мисли — за някой проблем от деня, да речем, понякога въртеше чашката в ръка и устата му се нацупваше така, че от двете страни на брадичката му се образуваха вертикални бръчки. Изпаднеше ли в такова състояние, аз се чувствах свободна да го наблюдавам без всякакъв свян. Намирах, че нещо в начина, по който цупеше уста, и дълбоките бръчки са очарователни. Сякаш показваха колко задълбочено мисли за нещата и колко сериозно го занимава светът. Една вечер, докато Мамеха разказваше дълга история, аз така се унесох да го съзерцавам, та когато най-сетне се опомних, си дадох сметка, че ако някой ме е наблюдавал, би се учудил какво всъщност правя. За щастие министърът бе вече твърде замаян от сакето, за да забележи, а Нобу дъвчеше нещо и ровеше с пръчиците из чинията си, без да обръща внимание нито на Мамеха, нито на мен.