Пити обаче май ме беше наблюдавала през цялото време. Когато я погледнах, на лицето й имаше усмивка, която не знаех как да тълкувам.
Една вечер към края на февруари Пити легна болна от грип и не можа да дойде в „Ичирики“. Същата вечер и председателят закъсня, тъй че двете с Мамеха прекарахме цял час да забавляваме сами Нобу и министъра. Накрая решихме да изпълним танц по-скоро заради себе си, отколкото заради тях. Нобу не беше особен почитател на танците, а министърът изобщо не се вълнуваше от тях. Не беше най-прекрасната ни идея за прекарване на времето, но не можахме да измислим нищо по-добро.
Най-напред Мамеха изпълни няколко кратки танца, а аз й акомпанирах на шамисен. После си сменихме местата. Тъкмо бях заела поза за първия си танц — тялото наклонено така, че ветрилото ми да достига земята, и едната ръка протегната настрани, — когато вратата се отвори и на прага застана председателят. Поздравихме го и изчакахме да се настани на масата. Бях много доволна, че дойде, защото макар да знаех, че ме е гледал на сцена, никога не ме бе виждал да танцувам в такава интимна обстановка. Първоначално възнамерявах да изпълня кратък етюд с название „Потрепващи есенни листа“, но се отказах и помолих Мамеха да свири „Жесток дъжд“. В този танц се разказва за това колко дълбоко поласкана е млада жена, когато нейният възлюбен сваля късото си връхно кимоно, за да я скрие от бурята, защото тя знае, че той е омагьосан дух и тялото му ще се разтопи и изчезне, ако се намокри. Моите учителки често ме бяха хвалили за това колко умело изразявам дълбоката скръб на младата жена. Там, където трябваше да се отпусна бавно на колене, аз рядко допусках краката ми да затреперят, както се получаваше при повечето изпълнителки. Може би вече ви споменах, но при танците на школата „Иноуе“ изразът на лицето е също толкова важен, колкото и движението на ръцете или краката. Тъй че макар да ми се щеше, докато танцувам, да поглеждам тайничко председателя, нито веднъж не успях да го направя, защото всеки миг от танца трябваше да държа очите си устремени в нужната посока. Вместо това, за да вдъхна чувство на изпълнението, фокусирах съзнанието си върху най-скръбното нещо, което ми дойде наум — че моят данна е в стаята с мен. Не председателят, а Нобу. Мигът щом тази сцена се избистри в съзнанието ми, всичко наоколо като че се отпусна тежко към земята. Вън в градината от стрехите падаха капки дъжд, тежки като стъклени мъниста. Дори рогозките на пода сякаш се наляха с олово и натежаха неимоверно. Мислех си, че танцувам, за да изразя не болката на загубилата свръхестествения си възлюбен млада жена, а болката, която самата аз щях да изпитам, щом ми отнемат окончателно единственото нещо, имащо смисъл за мен. Улових се, че мисля и за Сацу. Танцът ми даваше израз на горчивината от раздялата ни навеки. Към края се чувствах почти смазана от скръб, но изобщо не бях готова за това, което видях, когато се обърнах, за да погледна председателя.
Седеше на близкия край на масата, така че само аз го виждах. Най-напред си помислих, че изражението му е удивление, защото очите му бяха широко отворени. Но както понякога устата му потрепваше, когато се насилваше да не се засмее, и сега потрепваше, но под въздействието на друго чувство. Не можех да съм сигурна, но имах усещането, че в очите му напират сълзи. Той хвърли поглед към вратата, преструвайки се, че разтърква основата на носа си, за да избърше с пръст ъгълчето на окото си, а сетне попипа веждите си, сякаш проблемът беше в тях. Бях толкова шокирана да видя председателя развълнуван, че без малко да залитна. Тръгнах към мястото си на масата, а Мамеха и Нобу поведоха разговор. След минута председателят ги прекъсна и попита: