Все още не бях открила повечето от тези неща, макар че и това стана за ден-два. Дълго стоях в прохода, чудех се що за място е това и бях ужасно уплашена. Леля се беше скрила в кухнята и говореше дрезгаво на някого. Накрая този някой излезе. Оказа се момиче горе-долу на моята възраст. Носеше дървено ведро с вода — толкова тежко, че половината се разплиска по пръстения под. Макар да беше слаба, лицето й беше много пълно и абсолютно кръгло, тъй че ми заприлича на пита, забучена на пръчка. Тя се напрягаше да носи ведрото, изплезила език. Скоро разбрах, че това й е навик. Тя изплезваше език, когато разбъркваше супата с месо или насилваше ориз в купичка, или дори когато пристягаше дрехата си. А лицето й, с вечно изплезен език, бе наистина толкова пълно и кръгло като питка, че след няколко дни й лепнах прякора „Пити“ и всички започнаха да я наричат така — дори клиентите й много години по-късно, когато стана гейша.
Пити пусна ведрото до мен и докато ме разглеждаше от горе до долу, прибра езика си и отметна кичур коса зад ухото си. Мислех, че ще каже нещо, но тя просто продължи да ме оглежда, сякаш се мъчеше да реши дали да не отхапе част от мен. Наистина изглеждаше гладна. Но най-накрая се наклони и пошушна:
— Откъде, за бога, идваш?
Не мислех, че ще помогне, ако кажех, че съм от Йороидо, след като и нейният акцент беше странен като на останалите. Бях сигурна, че не знае името на моето село. Вместо това обясних, че току-що съм пристигнала.
— Мислех, че никога няма да видя момиче на моята възраст — каза тя. — Но какво ти е на очите?
Точно тогава Леля излезе от кухнята и след като отпрати Пити, взе ведрото и една гъба и ме поведе към двора. Беше хубав и покрит с мъх, а каменната пътечка водеше към склад отзад, но иначе тоалетните воняха ужасно. Леля ми каза да се съблека. Боях се, че ще стори същото като госпожа Суетня, но тя просто изля вода върху раменете ми и започна да ме търка с гъбата. После ми даде кимоно — нищо и никакъв груб памук с най-проста тъмносиня шарка, но със сигурност по-елегантно от всичко, което бях обличала някога. Една възрастна жена — оказа се готвачката — излезе от кухнята с няколко прислужници да ме видят. Леля им каза, че ще имат достатъчно време да ме зяпат друг ден, и ги отпрати.
— Сега ме чуй, момиченце — каза тя, когато останахме са ми. — Все още дори не искам да узная името ти. Последното момиче, което дойде, не се хареса на Майка и Баба и остана само месец. Твърде стара съм, за да запомням нови имена, преди двете да решат, че ще те задържат.
— А какво ще стане, ако не пожелаят да ме задържат? — попитах.
— По-добре ще е за теб, ако те задържат.
— Мога ли да попитам, госпожо… какво е това място тук?
— Това е окия — отвърна тя. — Тук живеят гейши. Ако работиш много усърдно и ти ще станеш гейша. Но едва ли ще успееш да се закрепиш до следващата седмица, ако не слушаш какво точно ти казвам, защото само след минута Майка и Баба ще слязат да те огледат. И е по-добре да харесат онова, което виждат. Твоята задача е да се покланяш колкото се може по-ниско. И не ги гледай в очите. По-старата, тази, на която викаме Баба, не е харесала никого в живота си, тъй че не се притеснявай от думите й. Ако те попита нещо, дори не й отговаряй, за бога. Аз ще отговарям вместо теб. Трябва да направиш добро впечатление на Майка. Тя не е лош човек, но се интересува от едно-единствено нещо.
Нямах възможност да разбера какво е това единствено нещо, защото чух скърцане откъм главния вход и скоро двете жени изплуваха бавно и тържествено в прохода. Не смеех да ги погледна. Но онова, което успях да видя с крайчеца на окото си, ме накара да си представя два красиви вързопа от коприна, носещи се по течението на река. След миг те вече доплаваха по коридора пред мен, където се отпуснаха на колене, като пригладиха кимоната под коленете си.
— Умеко сан! — извика Леля. Така се казваше готвачката. — Донеси чай на Баба.
— Не искам чай — отсече сърдито старицата.
— Но, Бабо — обади се скърцащ глас, който според мен беше на Майка. — Не е нужно да го пиеш. Леля просто се старае да се чувстваш добре.