— Председателят е зает — каза Нобу. — Не знам къде са другите. Те са твой проблем, а не мой.
В този момент вратата се отвори и две прислужници внесоха вечерята на мъжете. Постарах се с все сили да им правя компания, което ще рече, че известно време се опитвах да разговоря Нобу. Той обаче не беше в настроение за приказки. После се помъчих да разговоря министъра, но, естествено, по-лесно би било да изтръгнеш дума-две от печената на скара риба в чинията му. Тъй че в крайна сметка се отказах и започнах да бъбря за каквото ми скимне, докато не се почувствах като бабичка, разговаряща с двете си кучета. През цялото това време наливах щедро и прещедро саке и на двамата. Нобу не пиеше много, но министърът току ми протягаше с благодарност чашката си. И тъкмо когато очите му започнаха да придобиват онзи стъклен поглед, Нобу, като внезапно събудил се човек, изведнъж постави твърдо чашката си на масата, избърса устата си със салфетка и каза:
— И така, господин министър, достатъчно за тази вечер. Време е да се отправяте към къщи.
— Нобу сан, имам чувството, че вашият гост тъкмо започва да се забавлява.
— Достатъчно се забавлява. По изключение го изпращаме по-рано, слава богу. Хайде, министре! Жена ви ще е благодарна.
— Не съм женен — отвърна министърът. Но вече си обуваше чорапите и се приготвяше да стане.
Поведох двамата по коридора към изхода и помогнах на министъра да си обуе обувките.
Такситата бяха все още рядкост заради липсата на бензин, но прислужницата извика рикша и аз помогнах на министъра да се качи в нея. Вече бях забелязала, че той се държи някак странно, но тази вечер бе забил очи в коленете си и дори не се сбогува с мен. Нобу остана в преддверието, загледан в нощта, сякаш наблюдаваше как се сбират облаци, макар нощта да бе ясна. След като изпратих министъра, го попитах:
— Нобу сан, какво, за бога, става с вас двамата?
Той ме изгледа с отвращение и тръгна навътре. Намерих го в стаята да потупва празната си чашка с единствената си ръка. Помислих, че иска саке, но той не ми обърна внимание, когато го попитах, а и без това малката бутилка се оказа празна. Изчаках дълго, защото си мислех, че има да ми каже нещо, но накрая рекох:
— Погледнете се, Нобу сан. Имате бръчка между очите, дълбока като коловоз.
Той отпусна леко мускулите около очите си, така че гънката сякаш изчезна, и каза:
— Не съм млад като някога, разбираш ли?
— Какво би трябвало да означава това?
— Означава, че има постоянни бръчки, които не изчезват само защото казваш, че трябва да изчезнат.
— Има добри и лоши бръчки, Нобу сан. Никога не го забравяйте.
— И ти самата не си млада като някога.
— Сега пък стигате дотам да ме обиждате. Вие сте в по-лошо настроение, отколкото се боях. Защо няма тук никакъв алкохол? Нужно ви е да пийнете.
— Не те обиждам. Установявам факт.
— Има добри и лоши бръчки, има и добри и лоши факти — казах. — Лошите факти най-често се избягват.
Намерих прислужница и я помолих да донесе поднос със скоч и вода, както и малко изсушена сепия за мезе, защото се сетих, че Нобу почти не докосна вечерята си. Когато подносът се появи, налях уиски, допълних чашата с вода и я поставих пред него.
— А сега приемете, че е лекарство, и го изпийте. — Той отпи, но съвсем малка глътка. — До дъно — настоях.
— Ще пия както аз си знам.
— Когато докторът нарежда на пациента да пие лекарство, пациентът го пие. Хайде, изпийте го!
Нобу пресуши чашата, но не ме погледна. Отново му налях и настоях отново да го изпие.
— Ти не си доктор! Ще пия както аз си знам.
— Хайде, хайде, Нобу сан. Всеки път, щом си отворите устата, се забърквате в по-голяма неприятност. Колкото по-зле е болният, толкова повече е лекарството.
— Няма да го изпия. Не обичам да пия сам.
— Добре, ще ви правя компания.
Пуснах няколко бучки лед в чаша и му я протегнах да я напълни. Усмихваше се леко, когато я пое — първата усмивка за тази вечер. Наля ми двойно повече, отколкото аз на него, и добави вода. Грабнах чашата му, излях я в една купа в средата на масата, а след това я напълних точно толкова, колкото и той моята.
Докато пресушавахме чашите си, не можех да не се мръщя, защото да пиеш уиски според мен е като да пиеш дъждовна вода от локва край пътя. Физиономиите ми, изглежда, постигнаха ефект, защото след това Нобу престана да е толкова кисел. Когато отново си поех дъх, казах:
— Не знам какво ви става тази вечер. Или министърът е виновен.
— Не споменавай този човек! Тъкмо бях започнал да го забравям и ето че ти ми напомни. Знаеш ли какво ми каза по-рано тази вечер?
— Нобу сан, мое задължение е да ви развеселя, независимо дали искате, или не повече уиски. Нощи наред гледате как министърът се напива. Сега е моментът вие да се напиете.