— Не сте го казали така!
— Разбира се, че точно така го казах. Заявих: „Но ако си мислите, че ще направя така, че да останете и четвърт секунда с нея… Защо трябва да я имате? И изобщо тя не е моя, за да ви я дам, нали? Да ида и да я помоля за такова нещо!“
— Нобу сан, надявам се, че той не го е приел толкова зле, като се има предвид колко много направи за компанията „Ивамура“.
— Не, почакай малко. Не искам да си помислиш, че съм неблагодарен. Министърът ни помогна, защото работата му бе да ни помогне. През последните месеци се отнасях добре с него и няма сега да престана да го правя. Но това не значи, че трябва да му отстъпя нещо, за което съм чакал повече от десет години, и да се съглася той да го притежава! Ами ако бях дошъл при теб, както той искаше? Щеше ли да кажеш: „Добре, Нобу сан, ще го направя заради вас“?
— Ама моля ви… Как да отговоря на такъв въпрос?
— Лесно. Просто ми кажи, че никога не би направила подобно нещо.
— Но, Нобу сан, аз съм в такъв дълг към вас… Ако ме бяхте помолили да ви помогна, не бих могла да ви откажа току-така.
— Я, това е нещо ново! Променила ли си се, Саюри, или винаги е съществувала част от теб, която не съм познавал?
— Винаги съм си мислила, че Нобу сан има прекалено високо мнение за мен…
— Аз не се лъжа в хората. Ако не си жената, която мисля, че си, значи и светът не е такъв, какъвто го виждам. Да не искаш да кажеш, че би се замислила дали да не се отдадеш на човек като министъра? Не чувстваш ли, че на този свят има редни и нередни неща, добро и лошо? Или прекалено дълго си живяла в Гион?
— Боже мой, Нобу сан… Цяла вечност не съм ви виждала толкова разгневен…
Това май беше най-неудачното, защото лицето му мигом пламна от ярост. Той грабна чашата си и така я тресна, че тя се счупи и по масата се разлетяха бучки лед. Нобу обърна ръката си — на дланта му имаше кървава резка.
— О, Нобу сан!
— Отговори ми!
— Дори не мога да мисля точно сега за въпроса ви… Моля ви, трябва да отида и да донеса нещо за ръката ви.
— Би ли се отдала на министъра, независимо кой те е помолил затова? Ако си жена, способна на подобно нещо, искам веднага да напуснеш стаята и никога повече да не ми говориш!
Нямах представа как вечерта бе поела в такава опасна посока, но ми беше напълно ясно, че отговорът ми може да е един-единствен. Исках отчаяно да донеса бинт — от ръката му по масата вече капеше кръв, — но той ме гледаше така настойчиво, че не смеех да помръдна.
— Никога не бих направила подобно нещо — отвърнах.
Мислех, че това ще го успокои, но за дълъг ужасяващ момент той продължи да ме гледа зверски. Накрая въздъхна дълбоко и каза:
— Следващия път си отвори устата, преди да трябва да се порежа, за да чуя отговора ти.
Изхвръкнах от стаята, за да намеря съдържателката. Тя дойде с няколко прислужници, с купа вода и кърпи. Нобу не й позволи да извика лекар, а и, да си призная, раната не беше чак толкова голяма. Съдържателката си отиде, но Нобу потъна в странно мълчание. Опитах се да поведа разговор, но той не прояви интерес.
— Най-напред не мога да ви успокоя, а сега не мога да ви накарам да отворите уста. Не знам дали да ви налея още, или алкохолът е проблемът.
— Пихме достатъчно, Саюри. Време е да идеш и да донесеш камъка.
— Какъв камък?
— Онзи, който ти дадох миналата есен. Парчето бетон от фабриката. Иди да го донесеш.
Усетих, че кожата ми се вледени, защото знаех прекрасно какво значи това. Бе дошло времето Нобу да се предложи за мой данна.
— О, честно казано, толкова много пих, че не знам дали изобщо съм в състояние да вървя — казах. — Може би Нобу сан ще ми разреши да го донеса следващия път, когато се видим?
— Ще го донесеш тази нощ. Защо според теб останах след министъра? Иди да го вземеш, а аз ще те чакам тук.
Помислих си да изпратя някоя прислужница, но знаех, че никога не бих могла да й обясня къде да го търси. Затова с известна трудност тръгнах по коридора, обух се и зашляпах, както ми се струваше в пияно състояние, по улиците на Гион.
Щом стигнах, отидох направо в стаята си и намерих парчето бетон, увито в квадратна копринена кърпа и поставено на една полица в гардероба ми. Разгърнах кърпата и я пуснах на пода, макар че не мога да обясня защо. На излизане се сблъсках на площадката с Леля, която трябва да беше чула как плета крака нагоре и бе излязла да види какво става. Попита ме защо държа камък.
— Отивам да го занеса на Нобу сан. Моля те, спри ме!
— Ти си пияна, Саюри. Какво се е случило с теб тази вечер?
— Трябва да му го върна. И… Ох, ако го направя, това ще е краят на живота ми. Моля те, спри ме…
— Пияна и разплакана. По-зле си от Хацумомо! Не можеш да излезеш пак в този вид.