В останалото време от полета се борех с тези мисли. Никога не си бях представяла, че съм способна на подобни кроежи, но постепенно започнах да си представям отделните етапи — щях да подмамя министъра в хотела… не, не в хотела, а на друго място, и да подлъжа Нобу да се натъкне случайно на нас… или щеше да е достатъчно и просто да го чуе от някого? Можете да си представите колко изтощена се чувствах в края на пътуването. Дори и след като слязохме от самолета, изглеждах, види се, разтревожена, защото Мамеха не преставаше да ме уверява, че вече сме на земята и аз съм в безопасност.
Пристигнахме в странноприемницата час преди залез слънце. Другите се възхитиха от стаята, в която трябваше да се настаним, но аз бях толкова развълнувана, че едва се престорих, че я харесвам. Беше просторна като най-голямата стая в чайната „Ичирики“ и красиво обзаведена в японски стил с татами на пода и блестящо дърво. Една дълга стена бе цялата от стъкло. Отвъд нея имаше невероятни тропически растения, листата на някои от които бяха с големината на човек. Покрит външен коридор водеше надолу през листака към брега на поток.
След като багажът бе подреден, всички бяхме готови за баня. Странноприемницата бе осигурила паравани, които ние разтворихме в средата на стаята, за да се уединим. Преоблякохме се в памучни кимона и тръгнахме през покрития коридор, обграден от гъста растителност, към разкошен басейн с минерална вода в противоположния край на странноприемницата. Входовете за мъже и жени бяха отделени с преграда и имаха облицовани с плочки мивки. Но щом излязохме отвъд преградата, видяхме, че басейнът е общ. Директорът на банката не спираше да се шегува с нас и Мамеха, повтаряйки, че иска една от нас да донесе камъче, клонка или друго от гъсталака в края на басейна, за да ни види, разбира се, голи. През цялото това време синът му бе погълнат в разговор с Пити и не ни беше нужно много време, за да разберем защо. Гърдите на Пити, които бяха сравнително големи, бяха изплували на повърхността, но тя не спираше да приказва и както винаги не забелязваше нищо.
Вероятно ви се струва странно, че се къпехме заедно — мъже и жени, и че възнамерявахме да спим в една стая. Но в действителност гейшите постоянно вършат такива неща с най-добрите си клиенти, или поне така беше по мое време. Милееща за репутацията си гейши никога не би допуснала да я видят сама с мъж, който не е неин данна. Но да се къпеш невинно в група като тази, скрит в тъмната вода, е съвсем друго нещо. А колкото до спането заедно, в японския език имаме дори дума за това — дзаконе, „рибешко спане“. Представете си нахвърляни в кошница скумрии — мисля, че това е смисълът.
Както казах, да се къпеш в група като тази бе невинно. Но това не значи, че някоя ръка не се устремяваше накъдето не бива и тази мисъл никак не ми излизаше от главата, докато киснех в топлата вода. Ако Нобу беше човек, който обича да се закача, сигурно щеше да се доближи до мен и след кратък разговор неочаквано да ме хване, да речем, за бедрото или… или, ако трябва да съм откровена, за всяко друго място. После аз би трябвало да изпищя, а той да се засмее, и толкоз. Само че Нобу не беше човек, който обича подобни закачки. Покисна известно време във водата, разговаряйки с председателя, но сега седеше на един камък и само краката му бяха в басейна, а слабините му бяха покрити с мокра кърпа. Той дори не ни обръщаше внимание, а търкаше разсеяно издатъка на ампутираната си ръка и се взираше във водата. Слънцето беше вече залязло и наоколо се свечеряваше, но Нобу седеше в светлината на хартиен фенер. Никога не го бях виждала толкова разголен. Белезите от раните, които си мислех, че са най-страшни от едната страна на лицето му, бяха точно толкова страшни и на осакатеното му рамо, въпреки че другото бе идеално гладко като яйце. Само при мисълта, че се канех да го измамя… Щеше да реши, че съм го направила поради една-единствена причина, и никога нямаше да разбере истината. Не можех да понеса мисълта, че ще го нараня или че ще потъпча чувствата му към мен. Изобщо не бях сигурна, че съм в състояние да го сторя.