— Господин министър, искате ли да ви донеса нещо по-вкусно? — попитах го.
— Не, не съм гладен — отвърна той.
Трябва да призная, че ми се прищя да го попитам защо тогава изобщо яде. Междувременно Нобу и Мамеха бяха излезли и си говореха отвън, а останалите, включително и Пити, се бяха събрали около дъската за го на масата, председателят очевидно бе направил някаква глупава грешка и всички се смееха. Стори ми се, че шансът ми е дошъл.
— Ако ядете просто от скука, министре, защо двамата с вас да не идем да обиколим странноприемницата? Много ми се искаше да я разгледам, но все не оставаше време.
Не го изчаках да отговори, а станах и излязох от стаята. Отдъхнах си, когато след миг той се появи в коридора. Вървяхме мълчаливо, докато не стигнахме до ъгъла, където имах възможност да се убедя, че никой не идва отникъде. Спрях и казах:
— Извинете ме, но… не искате ли да отидем заедно в селото?
Той види се, се обърка.
— Имаме на разположение още час — продължих — и аз си спомням нещо, което много ми се иска да видя пак.
След дълга пауза той каза:
— Трябва преди това да отида до тоалетната.
— Да, чудесно. Идете до тоалетната, а после ме изчакайте тук и ще излезем заедно. Не отивайте никъде, докато не дойда да ви взема.
Министърът се съгласи и продължи по коридора, а аз тръгнах към стаята. Чувствах се толкова замаяна — вече започвах да осъществявам плана си, — че когато сложих ръка на вратата, за да я отворя, пръстите ми почти не усетиха допира с дървото.
Пити не беше вече край масата, а ровеше за нещо в куфара си. Като отворих уста, най-напред не излезе никакъв звук. Наложи се да се покашля ида опитам отново.
— Извинявай, Пити, отдели ми само миг…
Тя не изглеждаше склонна да прекъсне заниманията си, но остави куфара в безпорядък и излезе в коридора с мен. Отведох я на известно разстояние встрани, а после се обърнах към нея и казах:
— Пити, трябва да те помоля за една услуга.
Чаках да каже, че е щастлива да ми помогне, но тя само стоеше и Ме гледаше.
— Надявам се да не възразиш, че те моля…
— Да чуя.
— Двамата с министъра се готвим да отидем на разходка. Ще го заведа в стария театър и…
— Защо?
— За да останем насаме.
— С министъра ли? — попита тя недоверчиво.
— Друг път ще ти обясня, но ето какво искам да те помоля. Искам да доведеш Нобу там и… Ще ти прозвучи много странно. Искам да ни намерите.
— Какво значи това да ви „намерим“?
— Искам да измислиш начин да доведеш там Нобу и да отвориш задната врата, която видяхме, така че… той да ни зърне.
Докато й обяснявах това, Пити бе забелязала министъра да чака в друг покрит коридор през гъстата растителност. Тя ме изгледа.
— Какво си намислила, Саюри?
— Сега нямам време да ти обяснявам. Но е ужасно важно, Пити. Честно казано, цялото ми бъдеще е в ръцете ти. Но елате само ти и Нобу. В никакъв случай не председателят, за бога, нито някой друг. Ще ти се отблагодаря, както пожелаеш.
Тя дълго ме гледа, но накрая каза:
— Значи отново е време за услуга от Пити, така ли?
Не разбрах какво точно иска да каже, но вместо да ми обясни, тя си тръгна.
Не бях сигурна дали Пити прие да ми помогне. Но единственото, което можех да направя, бе да отида при лекаря за своята инжекция, така да се каже, и да се надявам, че тя и Нобу ще се появят. Отидох в коридора при министъра и двамата тръгнахме надолу по хълма.
След като свихме зад ъгъла и оставихме странноприемницата зад гърба си, не можах да не си спомня деня, в който Мамеха ми поряза крака и ме отведе при доктор Рак. Онзи следобед усещах някаква особена опасност, която не разбирах напълно, а ето че сега се чувствах по съвършено същия начин. Лицето ми гореше от горещината на следобедното слънце, сякаш седях до хибачи — преносим мангал, — а когато погледнах към министъра, от слепоочията към врата му се стичаха струйки пот. Ако всичко вървеше, както го бях замислила, не след дълго той щеше да притиска този врат към мен… При тази мисъл извадих сгъваемото ветрило от пояса на кимоното си и започнах да го вея, за да разхладя и двама ни, докато ръката ми не се умори. И през цялото време се напрягах да поддържам разговор, докато най-сетне не спряхме пред стария театър със сламен покрив. Министърът бе, види се, озадачен. Покашля се и вдигна очи към небето.