— Ще влезете ли с мен за момент, министре?
Той, изглежда, не знаеше как да изтълкува думите ми, но като тръгнах по пътеката край къщата, ме последва с тежки стъпки. Изкачих каменните стъпала и му отворих вратата. Той се поколеба за миг, преди да влезе. Ако през целия си живот бе посещавал редовно Гион, сигурно щеше вече да е разбрал какво имам наум, защото гейша, подмамила мъж на усамотено място, без никакво съмнение е заложила репутацията си, а една първокласна гейша никога не би направила случайно подобно нещо. Но министърът просто стоеше в театъра, на слънчевата пътека, като човек, чакащ автобус. Докато сгъвах ветрилото и го втъквах в пояса си, ръцете ми трепереха ужасно. Никак не бях сигурна, че ще изпълня плана си докрай. Елементарното усилие да затворя врата отне цялата ми енергия, а след това двамата се оказахме в сумрачната светлина, процеждаща се изпод стряхата. Министърът обаче продължаваше да стои безжизнен, забил поглед в купчина рогозки, струпани в ъгъла на сцената.
— Господин министър…
Гласът ми така отекна в малката зала, че продължих по-тихо:
— Знам, че сте разговаряли със съдържателката на „Ичирики“ за мен. Така ли е?
Той си пое дълбоко дъх, но в крайна сметка не каза нищо.
— Ако ми разрешите, господин министър, бих искала да ви разкажа за една гейша на име Кадзуо. Тя не е вече в Гион, но някога я познавах добре. Един много изтъкнат човек — като вас, господин министър, срещнал една вечер Кадзуо и компанията й така му харесала, че започнал да идва всяка вечер в Гион. След няколко месеца помолил да стане неин данна, но съдържателката на чайната се извинила и казала, че това е невъзможно. Мъжът беше безкрайно разочарован, но един следобед Кадзуо го отвела на едно спокойно място, където можели да се усамотят. Доста подобно на този празен театър. И му обяснила, че… макар той да не можел да бъде неин данна…
Щом произнесох последните думи, лицето на министъра се промени като долина, когато облаците се разсейват и слънцето минава вихрено през нея. Той пристъпи непохватно към мен. Изведнъж сърцето забарабани в ушите ми. Не се стърпях да не отместя поглед встрани и да затворя очи. А когато отново ги отворих, той беше толкова близо, че почти се докосвахме, и тогава усетих влажната плът на лицето му върху бузата си. Той приближи бавно тялото си към моето, докато не се притиснахме. Взе ръцете ми, навярно за да ме положи върху дъските, но аз го спрях:
— Сцената е прекалено прашна. Трябва да донесете рогозка от онази купчина.
— Ще идем там — отвърна той.
Ако легнехме на рогозките в ъгъла, Нобу нямаше да ни види в слънчевото петно, когато отвореше вратата.
— Не, не бива — заявих. — Моля ви, донесете рогозка тук.
Министърът изпълни молбата ми, а после застана с отпуснати ръце и ме загледа. До този момент някак си очаквах, че нещо ще ни спре, но вече си давах сметка, че няма такова нещо. Времето сякаш забави своя ход. Когато събух лакираните си дзори и стъпих на рогозката, не усещах краката си — бяха като чужди.
Почти мигновено министърът изрита обувките си и се притисна до мен, а ръцете му бяха на възела на пояса ми. Не знам какво му беше на ума, защото със сигурност не се канех да си свалям кимоното. Протегнах ръце назад и го спрях. Същата сутрин, когато се обличах, все още не бях взела решението си, но за да съм готова, нарочно си бях сложила сиво долно кимоно, което не обичах особено, с мисълта, че може да се изцапа до вечерта, газено горно кимоно с цвят на лавандула и сребристо оби. Колкото до бельото, бях си подкъсила препаската около бедрата — кошимаки, — като я вдигнах на кръста, така че ако решах да съблазня министъра, той да намери лесно пътя си през нея. Свалих ръцете му от себе си и той изглеждаше озадачен и объркан. Сигурно реши, че го спирам, затова си отдъхна дълбоко, когато легнах на рогозката. Не беше татами, а проста сламена рогозка и затова коравият под ми убиваше. Навих с една ръка кимоното си нагоре, така че оголих краката си до коленете. Министърът бе напълно облечен, но веднага легна отгоре ми. Възелът на пояса така ми убиваше на гърба, че трябваше да се извъртя леко на една страна, за да ми е по-удобно. И главата ми беше извита на една страна, защото бях с прическа в стил цубуши шимада с пищен кок отзад, който щях да разваля, ако легнех върху него. Позата беше наистина неудобна, но това бе нищо в сравнение с притеснението и тревогата в душата ми. Изведнъж се зачудих дали изобщо съм разсъждавала нормално, когато реших да се изложа на такава опасност. Министърът се привдигна на една ръка, а с другата започна да се суети с края на кимоното ми, а ноктите му драскаха бедрото ми. Без да мисля какво правя, сложих ръце на раменете му, за да го отблъсна… но после си представих Нобу като мой данна и лишения от всякаква надежда живот с него, затова махнах ръцете си и ги отпуснах отново на рогозката. Пръстите на министъра пълзяха като червеи все по-нагоре и по-нагоре по вътрешната страна на бедрото ми. Не можех да не ги усещам. Опитах да се отвлека, като се вторачих във вратата. Може би всеки миг щеше да се отвори, преди министърът да е отишъл твърде далеч, но в този миг чух дрънченето на колана му, а после и как си отвори ципа и след миг той вече напираше в мен. Отново, кой знае защо, се почувствах като петнайсетгодишно момиче — усещането по странен начин ми напомни за доктор Рак. Дори се чух как скимтя. Министърът се крепеше на лакти, а лицето му беше над моето. Виждах го само с ъгълчето на едното си око. Погледнат отблизо с тая негова изхвръкнала челюст, той приличаше повече на животно, отколкото на човек. Но дори това не беше най-лошото, защото въпросната челюст превръщаше долната му устна в нещо като чаша, и слюнката вече започваше да я пълни. Не знам дали от вътрешностите на сепия, които беше ял, но слюнката му имаше някаква сива плътност, което ми напомни за слузестите остатъци върху дъската за рязане след почистването на риба.