Когато хаосът от чувства се поуталожи и аз започнах бавно да се съвземам, видях Мамеха, коленичила до мен. Изненадах се, че вече не съм в стария театър, а лежа по гръб на татами в тъмна малка стая на странноприемницата. Не помня как съм си тръгнала от театъра, но го бях направила някак си. По-късно Мамеха ми каза, че съм отишла при собственика да поискам тихо място, за да отдъхна. Той разбрал, че не съм добре, и скоро след това отишъл да потърси Мамеха.
За щастие, тя, изглежда, искаше да повярва, че наистина съм болна, и ме остави сама. По-късно, когато тръгнах в унес към голямата стая, обзета от кошмарен страх, пред мен на закрития коридор се появи Пити. Спря, щом ме съзря, но вместо, както се надявах, да притича и да ми се извини, тя се втренчи в мен като змия в мишка.
— Пити, помолих те да доведеш Нобу, а не председателя. Не разбирам…
— Сигурно ти е трудно да разбереш, Саюри, когато нещата в живота не вървят по ноти.
— По ноти ли? Нищо по-лошо не би могло да се случи… Не разбра ли какво те моля?
— Ти наистина си мислиш, че съм глупава!
Бях толкова слисана, че дълго мълчах, но накрая казах:
— Мислех, че си ми приятелка.
— И аз навремето мислех, че си ми приятелка. Но това беше много отдавна.
— Говориш така, сякаш съм направила нещо, за да ти навредя, Пити, но…
— Не, ти никога не би направила такова нещо, нали? Не и идеалната госпожица Нитта Саюри! Няма, предполагам, значение, че ми отне мястото като дъщеря на нашата окия, нали? Спомняш ли си това, Саюри? След като направих толкова, за да ти помогна с онзи доктор, един господ знае как му беше името. След като рискувах да си навлека гнева на Хацумомо, че съм ти помогнала! После ти извъртя всичко и открадна онова, което си беше мое. През всичките тези месеци не преставам да се чудя защо ме повика при министъра. Съжалявам, но този път не успя толкова лесно да се възползваш от мен…
— Но, Пити — прекъснах я, — не можеше ли просто да ми откажеш помощта си? Защо трябваше да водиш председателя?
Тя се изправи в пълен ръст и каза:
— Знам отлично какво изпитваш към него. Стига да не те гледат, очите ти го обгръщат като козината куче.
Беше толкова гневна, че си хапеше устната — по зъбите й имаше следи от червило. Едва сега проумях, че е искала да ме нарани по най-ужасния възможен начин.
— Много отдавна ти ми отне нещо, Саюри. Как се чувстваш сега?
Ноздрите й се бяха разширили, а гневът изпепеляваше лицето й както огънят поглъща клонче. Сякаш всички тези години духът на Хацумомо бе живял затворен у нея и сега най-после се бе изтръгнал на свобода.
Не помня нищо от остатъка на вечерта освен смътни неща и това колко ужасно се боях от всеки следващ миг. Останалите седяха около масата, пиеха и се смееха, а аз се преструвах, че се смея — само дотам ми стигаха силите. През цялото време, изглежда, пламтях, защото Мамеха току пипаше врата ми, за да провери дали нямам треска. Настанила се бях колкото се може по-далеко от председателя, така че очите ни да не могат да се срещнат, и наистина успях да направя така, че нито веднъж да не застанем един срещу друг. Но по-късно, когато се готвехме да си лягаме, излязох в коридора тъкмо когато той се връщаше от тоалетната. Трябваше да отстъпя и да му направя път, но толкова ме беше срам, че вместо това се поклоних леко и прелетях край него, без да се старая да скрия колко съм нещастна.
Беше вечер на изтезание и си спомням само едно нещо, свързано с нея. По едно време, след като всички заспаха, аз излязох в унес от странноприемницата, отидох до края на крайбрежните скали и се загледах в тъмнината долу, където бучаха вълните. Тътенът на океана напомняше мъчителен вопъл. Изглежда, под всичко съзирах слой жестокост, за която не бях подозирала — сякаш и дърветата, и вятърът, и дори скалите, на които стоях, се бяха съюзили с най-големия враг от детството ми, — Хацумомо. Воят на вятъра и шумът на дърветата сякаш ми се присмиваха. Възможно ли бе реката на живота ми да се е раздвоила завинаги? Извадих от ръкава си кърпичката на председателя — беше там, защото вечерта си бях легнала с нея, за да ме утеши за последен път. Избърсах си лицето и я вдигнах на вятъра. Тъкмо се канех да я пусна да отлети плавно в тъмнината, когато се сетих за посмъртните дъсчици, които господин Танака ми беше изпратил преди много години. Трябва винаги да си запазваме нещичко, което да ни напомня за онези, които са ни напуснали. Дъсчиците в нашата окия бяха всичко, останало от детството ми. А кърпичката на председателя щеше да ми напомня за друга част от живота ми.