През следващите няколко дни след завръщането си в Киото продължих да върша обичайните неща. Нямах друг избор, освен както обикновено да се гримирам и да присъствам на партита в чайните, сякаш нищо на света не се е променило. Постоянно си напомнях казаното някога от Мамеха, че единствено работата е в състояние да ти помогне да се отърсиш от разочарованието. Ала моята работа сякаш никак не ми помагаше. При всяко отиване в „Ичирики“ си спомнях, че скоро някой ден Нобу ще ме повика там, за да ми каже, че нещата най-сетне са уредени. Като се има предвид колко зает беше през последните няколко месеци, не очаквах да ми се обади по-рано от седмица-две. Но в сряда, на третия ден, откакто се върнахме от Амами, научих, че от компанията позвънили в „Ичирики“ да помолят за присъствието ми същата вечер.
Късно следобед се облякох в жълто кимоно от копринен тюл върху зелено долно кимоно и си сложих тъмносиньо оби с втъкани златни нишки. Леля взе да ме убеждава, че съм прекрасна, но когато се видях в огледалото, изглеждах претрепана. И преди ми се беше случвало да се огледам преди тръгване и да не остана доволна от вида си, но често съумявах да открия поне една черта, която да впрегна в своя полза през цялата вечер. Долно кимоно в лилав цвят например винаги правеше очите ми да изглеждат по-скоро сини, отколкото сиви, независимо колко изтощена се чувствах. Но тази вечер лицето под скулите ми бе съвършено хлътнало, макар че както обикновено се бях гримирала в европейски стил. Дори прическата ми се струваше килната на една страна.
Първият ми ангажимент бе банкет на американски полковник в чест на новия губернатор на префектура Киото. Даваше се в бившето имение на рода Сумитомо, където се помещаваше щабът на Седма американска дивизия. Смаях се, като видях, че много от красивите камъни в градината са боядисани в бяло, а тук-там по дърветата са закачени надписи на английски, които, разбира се, не можех да прочета. Щом банкетът свърши, отидох в „Ичирики“ и една прислужница ме заведе в същата онази странна малка стая, в която се срещнах с Нобу в деня, когато затвориха Гион. Тъкмо тук чух за рая, който той ми бе намерил, за да ме спаси от войната. Изглеждаше съвсем подходящо да се срещнем пак тук, за да отпразнуваме това, че той става мой данна, макар за мен това да не бе повод за празник. Коленичих в единия край на масата, така че той да е с лице към декоративната ниша. Седнах там и за да може той да налива саке с единствената си ръка — със сигурност щеше да поиска да ми налее чашка, след като ми съобщи за успешния край на преговорите. За Нобу щеше да е прекрасна нощ. А аз щях да направя всичко възможно, за да я съсипя.
Слабата светлина и червеникавите отблясъци от стените с цвят на чай правеха атмосферата наистина много приятна. Бях забравила специфичния мирис на стаята — комбинация от прах и мазнината, с която полираха дървото, — но когато я вдъхнах отново, тя ме върна към подробности от вечерта с Нобу преди много години, които иначе едва ли щях да си спомня. Сетих се, че и на двата му чорапа имаше дупки, а от единия се подаваше слабият му палец с грижливо изрязан нокът. Нима от онази вечер бяха минали пет години и половина? Имах чувството, че едно поколение е дошло и си е отишло — толкова много хора, които някога познавах, бяха напуснали завинаги този свят. Нима се бях върнала в Гион, за да живея такъв живот? Мамеха беше права, като ми каза веднъж, че не ставаме гейши, защото искаме животът ни да е щастлив, а защото нямаме друг избор. Ако майка ми не беше умряла, аз щях да съм може би съпруга и майка и да смятам Киото за далечно място, където изпращат улова. Дали животът ми наистина щеше да е по-лош? Веднъж Нобу ми каза: „Аз съм лесен за разбиране, Саюри. Не обичам пред себе си неща, които не мога да притежавам.“ Може би и аз бях същата — през целия си живот в Гион си бях представяла председателя пред себе си, а ето че сега не можех да го притежавам.
След десетина-петнайсет минути чакане започнах да се чудя дали Нобу наистина ще дойде. Знаех, че не бива да го правя, но отпуснах глава на масата, за да почина малко, защото през последните дни бях спала много лошо. Не заспах, а се унесох и известно време съзнанието ми бродеше в мисли за моята злочестина. А после, изглежда, сънувах много странен сън. Като че чувах звуците на барабан в далечината, свистенето на вода, а после усетих ръката на председателя да ме докосва по рамото. Разбрах, че е неговата ръка, защото, когато вдигнах глава от масата, за да видя кой ме докосва, той стоеше до мен. Звуците на барабана бяха, оказа се, стъпките му, свистенето — звукът от отваряне на плъзгащата се врата. Така че той стоеше над мен, а една прислужница чакаше зад него. Поклоних се, за да се извиня, че съм заспала. За момент се чувствах толкова объркана, че се чудех наистина ли съм будна, но това не беше сън. Председателят сядаше на възглавничката, на която очаквах да седне Нобу, но той не се виждаше наоколо. Докато прислужницата поставяше саке и чашки на масата, една ужасна мисъл завладя ума ми. Дали председателят не бе дошъл да ми съобщи, че с Нобу е станала някаква злополука или нещо друго също толкова страшно? Иначе защо самият Нобу не беше дошъл? Тъкмо се канех да го попитам, но съдържателката на чайната надникна в стаята.