— Чувствам се толкова объркана, господин председател — успях някак си да изрека. — Моля ви, извинете ме, но…
— Просто слушай. След малко ще разбереш защо ти го разказвам. Спомняш ли си един ресторант на име „Цумийо“? Фалира към края на Депресията, но… няма значение, ти беше много малка тогава. Така или иначе, един ден преди много години — преди осемнайсет години, ако трябва да съм точен, отидох на обяд там с няколко от сътрудниците ми. Придружаваше ни една гейша на име Идзуко от района Понточо.
Веднага си спомних за Идзуко.
— През онези години тя беше всеобща любимка — продължи председателят. — Привършихме малко по-рано обяда и аз предложих на път към театъра да се поразходим покрай Ширакава.
Междувременно бях вече извадила от пояса на кимоното си кърпичката му и без да кажа дума, я разтворих на масата и я разгладих така, че да се вижда монограмът. За толкова години материята беше вече пожълтяла и в единия ъгъл имаше петно, но той май веднага я позна.
— Откъде я имаш?
— Господин председател, през всички тези години все се чудех дали знаете, че аз бях момиченцето, което вие заговорихте. Дадохте ми кърпичката същия онзи следобед, когато отивахте да гледате пиесата Шибараку. Дадохте ми и монета…
— Да не искаш да кажеш, че дори като чиракуваща гейша си знаела, че аз съм мъжът, разговарял тогава с теб?
— Познах господин председателя веднага щом ви зърнах там, на турнира по сумо. Да си призная, удивена съм, че ме помните.
— Може би трябва някога да се погледнеш в огледалото Саюри. Особено когато си плакала и очите ти са навлажнени, защото стават… не мога да го обясня. Имах чувството, че гледам през тях. Знаеш ли, толкова време прекарвам да седя срещу хора, които почти никога не говорят истината, и ето че попаднах на момиче, което ме виждаше което ме виждаше за първи път и въпреки това бе готово да ме пусне да погледна в душата му. — После неочаквано попита: — Никога ли не си си задавала въпроса защо Мамеха стана твоя по-голяма сестра.
— Мамеха ли? Не разбирам. Какво общо има Мамеха с това?
— Наистина не знаеш, така ли?
— Какво да знам, господин председател?
— Саюри, аз съм този, който накара Мамеха да те вземе под крилото си. Разказах й за едно момиченце с невероятни сиви очи и я помолих да ти помогне, ако някога попадне на теб в Гион. Уверих я, че ако е нужно, ще покрия всички разходи. И тя наистина попадна на теб само след няколко месеца. От това, което ми разказваше през всичкото онова време, ти наистина нямаше да станеш гейша без нейна помощ.
Почти е невъзможно да опиша какъв беше ефектът от думите му върху мен. Винаги си бях мислила, че мисията на Мамеха е съвършено лична — да избави себе си и Гион от Хацумомо. А сега, когато разбрах истинските й мотиви — че е станала моя покровителка заради председателя… почувствах, че трябва да обмисля наново всяка нейна забележка и да се запитам какъв всъщност е подтекстът й. Но не само Мамеха се промени внезапно в очите ми, а и самата аз станах съвършено друга. Погледът ми падна върху ръцете в скута ми и аз погледнах на тях като на творение на председателя. Изпитах едновременно и възторг, и уплаха, и благодарност. Отдръпнах се от масата, за да се поклоня и да му изразя признателността си, но преди да го сторя, трябваше да кажа:
— Простете ми, господин председател, но толкова ми се иска да ми го бяхте казали преди години… всичко това. Не мога да изразя колко много би значело това за мен.
— Има причина, поради която не можех да го направя, Саюри, и поради която държах и Мамеха да не ти казва. Свързано е с Нобу.
При споменаване на името му всички чувства ме напуснаха, защото изведнъж проумях накъде бие председателят.
— Знам, че винаги съм била недостойна за великодушието ви. В края на миналата седмица, когато…
— Признавам си, Саюри — прекъсна ме той, — че много мислих за случилото се в Амами.
Усетих, че ме гледа, но за нищо на света не можех да отвърна на погледа му.
— Искам да обсъдя нещо с теб — продължи той. — Цял ден се чудих как да ти го кажа. Нещо, случило се преди много години, не ми излиза от ума. Сигурен съм, че има по-добър начин за обяснение… но наистина се надявам, че ще схванеш какво искам да ти кажа.
Тук той направи пауза, за да си свали сакото и да го сгъне и сложи на рогозките до себе си. Усетих миризмата на кола от ризата му и това ми напомни за посещенията ми при генерала в странноприемницата „Суруя“ и за стаята му, която често миришеше на гладени дрехи.
— Много отдавна, когато компанията „Ивамура“ едва прохождаше — поде отново председателят, — се запознах с един човек на име Икеда, който работеше за наши доставчици в другия край на града. Беше гений и оправяше всякакви проблеми, свързани с жици и проводници. Често, когато се затруднявахме с някоя инсталация, молехме да ни го изпратят за ден и той ни измъкваше блестящо от затруднението. После една вечер, когато бързах да се прибера, случайно го срещнах в една аптека. Каза ми, че си е отдъхнал, защото е напуснал работа. На въпроса ми защо го е направил той отвърна: „Дойде време да напусна, затова и напуснах!“ И аз моментално, още там, го назначих на работа при нас. Но след няколко седмици пак го попитах: „Икеда сан, защо напуснахте предишната си работа?“ А той: „Господин Ивамура, от години искам да работя за вашата фирма. Но вие така и не ме поканихте. Викахте ме винаги когато имахте проблем, но никога не ме поканихте да работя за вас. Един ден обаче проумях, че няма да го направите, защото не искате да ме отнемете от един от вашите доставчици и да изложите на риск отношенията си с тях. И че ако сам напусна, едва тогава ще имате възможност да ме наемете. Така че напуснах“. Знаех, че очакваше да реагирам, но не смеех да отворя уста.