От момиче си бях мечтала, че някой ден председателят ще ми каже, че ме обича, но въпреки това никога не съм вярвала напълно, че това наистина ще се случи. Наистина не си бях представяла, че той би изрекъл онова, което се надявах да чуя, а също, че Нобу е съдбата ми. Навярно целта, която бях преследвала в живота си, щеше да ми убегне, но поне в този момент имах възможност да седя в стаята с председателя и да му кажа колко дълбоки са чувствата ми.
— Моля да ми простите, за това, което се каня да кажа — успях най-сетне да подхвана.
Опитах се да продължа, но гърлото ми реши самоволно да преглътне, макар че не знам какво преглътнах — може би бучка от чувства, която избутах надолу, защото на лицето ми вече нямаше повече място.
— Изпитвам силна привързаност към Нобу, но онова, което извърших в Амами… — На това място трябваше известно време да се боря да потуша паренето в гърлото си, но след малко продължих: — Онова, което извърших в Амами, беше заради чувствата ми към вас, господин председател. Всяка моя досегашна стъпка в Гион, от дете до ден днешен, беше продиктувана от надеждата да се приближа на крачка до вас.
Изрекох тези думи и сякаш цялата топлина в тялото ми се вдигна в лицето. Имах чувството, че ако не се вкопча с очи в нещо, ще се понеса във въздуха като пепел от огън. Опитах се да открия петънце на масата, но тя вече се размазваше и изчезваше от погледа ми.
— Погледни ме, Саюри.
Исках да изпълня молбата му, но не можех.
— Колко странно — продължи тихо той, сякаш говореше на себе си, — че жената, която преди много години като момиче ме гледаше открито право в очите, не може да си наложи да го направи сега.
Може би беше съвсем просто да вдигна очи и да го погледна, но, кой знае защо, едва ли щях да нервнича повече, ако стоях сам-сама на сцена и цяло Киото ме гледаше. Седяхме на ъгъла на масата, толкова близо един до друг, че когато най-сетне избърсах очи и ги вдигнах към неговите, видях тъмните кръгове около ирисите му. Чудех се дали не е редно да отвърна поглед, да се поклоня леко и да предложа да му налея саке… но никакъв жест нямаше да е достатъчен да разсее напрежението. Докато тези мисли се въртяха из главата ми, председателят отмести малката бутилка и чашката си встрани, протегна ръка и ме хвана за яката на кимоното, за да ме притегли към себе си. След миг лицата ни бяха толкова близко, че усещах топлината на кожата му. Все още се опитвах да разбера какво става с мен и какво следва да направя или да кажа. После председателят ме притегли още по-близо и ме целуна.
Може би ще се удивите, като ви кажа, че за пръв път в живота ми някой ме целуваше истински. Генерал Тоттори — моят някогашен данна, понякога беше притискал устни до моите, но съвършено безстрастно. Дори ми е минавало през ума дали просто не иска да положи някъде лицето си. И Ясуда Акира — мъжът, който ми купи кимоно и когото съблазних една нощ в чайната „Татемацу“ — ме беше целувал безброй пъти по шията и лицето, но нито веднъж не докосна устните ми. Така че можете да си представите, че тази целувка, първата истинска целувка в моя живот, ми се стори по-интимна от всичко, което бях преживяла. Имах чувството, че взимам нещо от председателя, че той ми дава нещо много по-съкровено от всичко, което някой някога ми бе давал. Имаше особен изумителен вкус като плод или като сладкиш и от него раменете ми се отпуснаха, защото той събуди в паметта ми всевъзможни сцени. Не можех да си обясня защо ги помнех. Спомних си парата, когато готвачката вдигна капака на тенджерата с ориза в нашата кухня. Видях алеята в Понточо, претъпкана от почитатели на Кичисабуро след последното му представление, когато той завинаги напусна театър Кабуки. Сигурна съм, че щях да се сетя за стотици други неща, защото преградите в съзнанието ми бяха сякаш рухнали и спомените се вихреха на свобода. Само че председателят се облегна отново назад, но ръката му остана на шията ми. Беше толкова близо до мен, че виждах как навлажнените му устни искрят и все още усещах аромата на целувката му.
— Защо, господин председател? — попитах.
— Какво защо?
— Защо… всичко. Защо ме целунахте? Току-що обяснявахте, че съм подарък за Нобу сан.
— Нобу се отказа от теб, Саюри. Не съм му отнел нищо.
Бях толкова объркана, че не разбрах много добре смисъла на думите му.
— Когато те видях там с министъра, погледът ти бе досущ като онзи преди много години на брега на реката. Изглеждаше толкова отчаяна, сякаш ще се удавиш, ако някой не те спаси. След като Пити ми спомена, че целта ти е била да те види Нобу, реших да му кажа какво съм видял. А когато той реагира прекалено гневно… с една дума, щом не можеше да ти прости това, стана ми напълно ясно, че никога не е бил истинската твоя съдба.