Веднъж в Йороидо едно момче на име Гисуке се покатери на дърво — искаше да скочи оттам в езерото. Само че се покатери прекалено нависоко, а водата не беше чак толкова дълбока. Извикахме му да не скача, но Гисуке се боеше да слезе от дървото, защото долу имаше камъни. Изтичах до селото да намеря баща му господин Ямашита, който тръгна нагоре по хълма толкова бавно и спокойно, че започнах да се чудя дали наистина разбира в каква опасност е синът му. Господин Ямашита пристъпи под дървото точно когато момчето, което изобщо не подозираше, че баща му е там, се откъсна и полетя. Господин Ямашита го подхвана толкова леко, сякаш някой пусна в ръцете му торба. Всички завикахме от радост и се разпръснахме, а Гисуке стоеше, примигваше бързо-бързо и по миглите му блещукаха сълзи на удивление.
Вече знаех със сигурност какво е изпитвал Гисуке. Бях увиснала над пропастта и председателят бе пристъпил напред, за да ме поеме. Обзе ме такова облекчение, че не можех да бърша дори сълзите, стичащи се от ъглите на очите ми. Фигурата му вече се размазваше пред погледа ми, но виждах, че се приближава все повече към мен и в миг той ме събра в ръцете си, сякаш бях одеяло. Устните му се устремиха направо към малкия триъгълник на гърлото ми, където се засрещаха двете половини на кимоното ми. И когато усетих дъха му върху шията си и онова нетърпение, с което той почти ме погълна, не можех да спра мисълта за един миг преди години, когато влязох в кухнята в нашата окия и заварих една от прислужниците, надвесена над мивката да се опитва да прикрие зрялата круша, натъпкана в устата й — сокът се стичаше в пазвата й. Каза ми, че направо жадувала тази круша, и ме помоли да не я издавам на Майка.
35
Сега, почти четирийсет години по-късно, седя тук и си спомням за онази вечер с председателя като за мига, в който всички страдалчески гласове у мен замлъкнаха. От деня, когато напуснах Йороидо, не бях правила нищо друго, освен да се тревожа, че всяко завъртане на колелото на живота ще донесе ново препятствие на пътя ми и, разбира се, тъкмо тревогата и борбата бяха правили животът да изглежда винаги толкова отчетливо реален. Когато вървим мъчително нагоре по каменисто насрещно течение, всяко стабилно местенце е своеобразна неотложност.
Но откакто председателят стана мой данна, животът се превърна в нещо далеч по-приятно. Започнах да се чувствам като дърво, чиито корени най-сетне са проникнали в богатата и влажна почва дълбоко под повърхността. Никога преди не бях имала възможност да мисля за себе си като за по-щастлива от другите, но ето че бях. Макар да трябва да кажа, че живях в това състояние на доволство дълго преди да погледна назад и да открия колко пуст е бил някога животът ми. Сигурна съм, че иначе никога нямаше да мога да разкажа историята си, защото не мисля, че някой от нас може да говори откровено за болката, докато не престане да я изпитва.
В онзи следобед, когато двамата с председателя изпихме ритуалното саке на церемония в чайната „Ичирики“, се случи нещо особено. Не знам защо, но когато отпих от най-малката от трите чашки, каквито използваме в подобен случай, оставих сакето да облее езика ми и една капка се стече от ъгълчето на устата ми. Носех черно кимоно с извезан в златно и червено дракон, който се виеше от подгъва нагоре докъм бедрата ми. Наблюдавах как капката се търкулна надолу по черната коприна и спря в тежките сребърни конци, с които бяха избродирани зъбите на дракона. Сигурна съм, че повечето гейши биха определили това като лош знак, но за мен капчицата влага, оцедила се като сълза, разказваше сякаш историята на моя живот. Тя премина през празно пространство, без каквото и да било влияние върху съдбата й, търкулна се по пътека от коприна и успя да се спре в зъбите на онзи дракон. Помислих си за цветчетата, които бях пускала по течението на река Камогава край дома на господин Арашино с надеждата, че ще намерят пътя си към председателя. Струваше ми се, че бяха може би успели някак.
В глупавите си надежди, които лелеех от дете, винаги си представях, че животът ми би бил прекрасен, стига някога да стана любовница на председателя. Детинска представа, наистина, но независимо от това я бях носила в себе си, дори и като пораснах. Би трябвало да съм наясно — толкова пъти вече бях получавала болезнения урок, че макар да желаем осилът да бъде изваден от плътта ни, той оставя след себе си следа, която никога не изчезва. Пропъждайки завинаги Нобу от своя живот, аз не само се лиших от приятелството му, а прогоних и себе си от Гион.