Обикновено пристигнеше ли, председателят разказваше известно време за работния си ден — да речем, за неприятностите с някакъв нов продукт, за инцидент с камион, натоварен със стока, или други такива проблеми. Аз, разбира се, бях щастлива да седя и да слушам, но прекрасно разбирах, че той не ми разказва всичко това, защото иска да го знам. Просто го изхвърляше от съзнанието си, както се изхвърля вода от кофа. Така че се вслушвах не в думите, а в тона му, защото както се променя звукът, когато кофата се изпразва, така и гласът му постепенно се смекчаваше. И в подходящия момент сменях темата, а не след дълго вече говорехме за всичко друго, но не и за бизнес — за това какво му се е случило сутринта на път за работа, за филма, който бяхме гледали преди няколко вечери, или пък аз му разказвах някаква забавна история, която съм чула от Мамеха. Тя самата идваше понякога да прекара вечерта с нас. Така или иначе, този прост процес — да му помогна да освободи съзнанието си, а после да му дам възможност да отдъхне с лек и забавен разговор — имаше върху него ефекта на вода върху пресъхнала на слънцето хавлиена кърпа. Когато още едва влязъл му изтривах ръцете с топла кърпа, пръстите му бяха твърди като клонки. Но след като поговорехме известно време, те вече се огъваха толкова грациозно, сякаш спеше, блажено отпуснат.
Очаквах, че това ще е животът ми — да забавлявам вечер председателя и да правя през деня каквото си искам. Но през пролетта на 1952 година го придружих по време на второто му поредно пътуване в Америка. Беше ходил там през зимата и твърдеше, че нищо в живота не му е правило такова невероятно впечатление — за пръв път бил разбрал какво значи напредък. По онова време повечето японци имаха ток само в определени часове, а лампите в Америка горели непрекъснато. И докато ние в Киото се гордеехме, че подът на новата железопътна гара е от бетон, а не постарому с дъски, американските гари били от мрамор. Дори в малките градове кината били големи като нашия Национален театър, казваше председателят, а обществените бани били безупречно чисти. Най-голямото му изумление бе от факта, че всяко семейство в САЩ притежавало хладилник, който можело да бъде закупен с едномесечната заплата на обикновен работник. В Япония един работник се нуждаеше от петнайсет месечни заплати, за да си купи подобно нещо, и малко семейства можеха да си го позволят.
С една дума, председателят ми позволи да го придружа по време на повторното му пътуване до Америка. Тръгнах сама с влак до Токио, а оттам двамата заминахме със самолет за Хаваите, където прекарахме няколко незабравими дни. Председателят ми купи бански костюм — първия в живота ми — и аз седях облечена в него на плажа, с разпусната като на всички жени коса до раменете. По странен начин Хаваите ми напомниха за Амами. Притесних се да не би същото да хрумне и на председателя, но и така да беше, той не каза нищо. От Хаваите продължихме към Лос Анджелис, а оттам към Ню Йорк. Не знаех нищо за САЩ освен онова, което бях гледала по филмите. Не мисля, че вярвах в съществуването на големите нюйоркски сгради. И когато най-сетне се настаних в стаята си в „Уолдорф-Астория“ и видях през прозореца грамадните като планини здания наоколо и гладките чисти улици долу, имах чувството, че виждам свят, в който всичко е възможно. Признавам, че очаквах да се чувствам като бебе, което са отнели от майката, защото никога дотогава не бях напускала Япония и не можех да си представя, че обстановка, толкова чужда, като тази в Ню Йорк, ще ми подейства по друг начин, освен да ме изплаши. Може би ентусиазмът на председателя ми помогна да приема по-благосклонно посещението си в Америка. Беше наел отделна стая, която използваше най-вече за кабинет и всяка нощ идваше при мен в апартамента. Често се събуждах в странното легло и го виждах в тъмнината да седи до прозореца и открехнал пердето, да гледа Парк Авеню долу. Веднъж след два часа през нощта той ме хвана за ръка и ме притегли към прозореца да видя млада двойка. Бяха облечени като за бал и се целуваха под уличната лампа на ъгъла.
През следващите три години пътувах два пъти с председателя до Америка. Докато през деня той се занимаваше с делата си, аз обикалях с прислужницата музеите и ресторантите и ходих дори на балет, който ми се стори неописуемо интересен. Странното бе, че няколкото японски ресторанта, които успяхме да открием в Ню Йорк, се управляваха от готвачи, които познавах още отпреди войната. Един следобед, след като се наобядвахме, неусетно се оказах в кабинета му отзад, където забавлявах няколко мъже, които не бях виждала от години — вицепрезидента на Японската телеграфна и телефонна компания, новия генерален консул, някогашен кмет на Кобе, и един професор по политология от Киотоския университет. Сякаш отново бях в Гион.