Не знам кое е онова нещо, което ни води през живота, но що се отнася до мен, аз паднах върху председателя, така както камък пада на земята. Когато си порязах устната и срещнах господин Танака, когато умря мама и аз бях най-жестоко продадена — всичко това бе като поток, падащ върху стръмни скали преди да стигне океана. Дори сега, когато председателят вече го няма, аз все още го притежавам в богатството на своите спомени. Преживях отново живота си, като ви го разказах.
Истина е, че понякога, пресичайки Парк Авеню, се сепвам от странното чувство колко екзотично е всичко край мен. Жълтите таксита, които прелитат, надули клаксоните си, жените с дамски чанти, които изглеждат смаяни при вида на една малка възрастна японка в кимоно, застанала на ъгъла. Но дали и Йороидо нямаше да ми се струва екзотично селце, ако отново се бях върнала там? Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия.