Да се грижа за нея не бе всъщност едно от задължения ми, или поне не както Леля ми ги описа. Но извикаше ли ме, не можех да се престоря, че не съм чула, защото тя бе най-старшата в тази окия. Един ден например, тъкмо носех горе чай на Майка, когато чух старицата да вика:
— Къде е онова момиче! Пратете ми го!
Трябваше да оставя подноса с чая и бързо да ида в стаята. Баба обядваше.
— Не виждаш ли, че тук е прекалено горещо? — извика ми тя, след като коленичих и й се поклоних. — Трябваше да дойдеш и да отвориш прозореца.
— Съжалявам, госпожо. Не знаех, че ви е горещо.
— Не личи ли, като ме гледаш?
Ядеше ориз и по долната й устна бяха полепнали няколко зърна. Помислих си, че е по-скоро противна, отколкото потна, но отидох до прозореца и го отворих. Само че тутакси влетя муха и зажужа около яденето на Баба.
— Какво ти става? — извика тя, отпъждайки мухата с пръчиците за хранене. — Другите прислужници не пускат мухи, когато отварят прозореца!
Извиних се и казах, че ще взема биячка.
— И ще запратиш мухата право в яденето ми ли? О, не, не! Ще стоиш тук, докато ям, и ще я отпъждаш.
Тъй че трябваше да остана при нея, докато яде, и да слушам разказа й за великия артист от театър Кабуки Ичимура Удзаемон XIV, който държал ръката й по време на церемония по любуване на луната, когато тя била четиринайсетгодишна. Когато най-сетне ме пусна да си вървя, чаят за Майка бе вече толкова студен, че не можех да й го сервирам. И тя, и готвачката ме нахокаха.
Истината бе, че Баба не обичаше да е сама. Дори когато отиваше до клозета, караше Леля да стои пред отворената врата и да я крепи с ръце на седалката. Вонята бе толкова силна, че бедната Леличка едва не си изкълчваше врата, опитвайки се да държи главата си колкото се може по-далеч. Нямах чак толкова ужасни задължения, но Баба доста често ме викаше да я масажирам, докато тя си чисти ушите с малка сребърна лъжичка, а да я масажирам бе по-лошо, отколкото си представяте. Първия път, когато тя смъкна кимоното от раменете си, едва не ми призля, защото кожата по тях и врата й бе грапава и жълта като на сурова кокошка. Както по-късно научих, причината за това била, че по времето, когато била гейша, използвала особен бял грим. Наричахме го „китайска глина“ и съдържаше олово. Китайската глина, оказа се, беше преди всичко отровна, а освен това бе навярно една от причините за отвратителния характер на Баба. Освен това на младини тя често бе отскачала до минералните бани на север от Киото. В това не би имало нищо лошо, освен че гримът със съдържание на олово се сваляше много трудно и остатъците от него в комбинация с елементите в минералната вода бяха съсипали кожата й. Баба не бе единствената жертва на този грим. Дори в първите години на Втората световна война по улиците на Гион все още можеха да се видят старици с провиснали жълти вратове.
Един ден след около три седмици от пристигането ми в тази окия се качих по-късно от обикновеното да оправя стаята на Хацумомо. Умирах от страх от тази жена, макар почти да не я виждах, защото беше много заета. Безпокоях се какво ли би станало, ако ме свареше сама, затова винаги се стараех да чистя стаята й веднага щом отидеше на уроците си по танци. За беда, същата сутрин Леля ме отрупа с работа почти до обяд.
Стаята на Хацумомо беше най-голямата в нашата окия, по-голяма от цялата ни къща в Йороидо. Не можех да разбера защо трябва да е толкова по-голяма от останалите, докато веднъж една от по-старите прислужници не ми обясни, че макар в момента Хацумомо да била единствената гейша тук, в миналото имало три-четири и всички спели заедно в стаята. Хацумомо може и да живееше сама, но наистина разхвърляше за четирима. Когато през онзи ден се качих в стаята й, освен вечните списания, разпилени навред, и четките, нахвърляни по рогозките на пода, заварих и огризка от ябълка, както и празна бутилка от уиски под масичката. Прозорецът бе отворен и навярно вятърът бе съборил дървената рамка, на която тя бе закачила кимоното си предната вечер. Или пък тя я беше съборила, залитайки пияна към постелята, и не си бе направила труда да я изправи. Обикновено Леля би трябвало вече да е прибрала кимоното, защото в нашата окия тя се грижеше за дрехите, но, кой знае защо, не го бе сторила. Тъкмо изправях рамката, и вратата неочаквано се плъзна встрани. Извърнах се и видях в рамката й Хацумомо.