— Ооо, това си ти? — изрече тя. — Стори ми се, че чувам малка мишка или нещо такова. Виждам, че ми оправяш стаята! Ти ли си тая, която постоянно ми пренареждаш бурканчетата с грим? И защо упорстваш да го правиш?
— Много съжалявам, госпожо. Само ги вдигам, за да забърша праха под тях.
— Но ако ги пипаш, те ще завонят като теб. И тогава мъжете ще ме питат: „Хацумомо сан, защо вониш на просто момиче от рибарско село?“ Сигурна съм, че разбираш това, нали? Но за по-сигурно хайде да го повториш. Защо не искам да пипаш гримовете ми?
Не можех да си наложа да го кажа. Но в крайна сметка отвърнах:
— Защото ще завонят като мен.
— Чудесно! И какво ще кажат мъжете?
— Ще кажат: „О, Хацумомо сан, защо вониш на просто момиче от рибарско село?“
— Хм… има нещо в тона ти, което не ми харесва. Но мисля, че ще го преглътна. Не мога да разбера защо вие, момичетата от рибарските села, миришете толкова лошо. Преди няколко дни грозната ти сестра дойде да те търси и от нея лъхаше същата смрад.
Дотогава стоях, отпуснала очи към пода, но щом чух това, погледнах Хацумомо право в очите, за да разбера дали говори истината.
— Изглеждаш безкрайно изненадана! — рече тя. — Не споменах ли, че е идвала тук? Искаше да ти предам къде живее. Навярно желае да я намериш, та двете да избягате заедно.
— Хацумомо сан…
— Искаш да ти кажа къде е, нали? Е, трябва обаче да си заслужиш тази информация. Като измисля как, ще ти съобщя. А сега се махай.
Не смеех да не се подчиня, но точно преди да напусна стаята, спрях, защото си помислих, че може би бих могла да и склоня да говори.
— Хацумомо сан, знам, че не ме обичате — казах. — Ако бихте били така добра да ми кажете онова, което искам да науча, обещавам ви никога повече да не ви безпокоя.
Видимо много доволна от това, Хацумомо се приближи към мен, сияеща от щастие. Честно казано, не съм виждала по-потресаваща жена. Мъжете по улиците понякога спираха и вадеха цигарите от устата си, зяпнали в нея. Помислих, че се кани да ми го пошушне на ухото, но след като постоя над мен усмихната, тя издърпа ръката си и ме зашлеви.
— Казах ти да излезеш от стаята ми, нали?
Бях толкова слисана, че не знаех как да реагирам. Но сигурно бях излязла залитайки, защото следващото нещо, което проумях, бе, че лежа на дървения под в коридора с ръце на лицето. След миг Майка отвори плъзгащата се врата на стаята си.
— Хацумомо! — изкрещя тя и дойде да ми помогне да се изправя. — Какво си направила на Чийо?
— Тя разправяше, че иска да избяга, госпожо. Реших, че ще е най-добре да я шляпна вместо вас. Мислех, че може би сте прекалено заета, за да го сторите сама.
Майка извика прислужница и й заръча да донесе няколко стръкчета свеж джинджифил, а после ме вкара в стаята си и ми нареди да седна на масичката и да изчакам, докато свърши да говори по телефона. Единственият телефон, от който можеше да се звъни извън Гион, висеше на стената в стаята и никой освен нея не можеше да го използва. Майка бе оставила слушалката отстрани на полицата и когато отново я грабна, така я стисна с дебелите си къси пръсти, та помислих, че по пода ще покапят капки.
— Извинявай — каза тя на някого с режещия си глас. — Хацумомо пак бие прислужниците.
През първите няколко седмици в тази окия изпитвах необяснима привързаност към Майка, нещо като чувството на рибата към рибаря, който я откачва от кукичката. Може би защото я виждах само за няколко минути на ден, докато чистех стаята й. Тя бе винаги там — седнала на масичката със счетоводна книга пред себе си, а пръстите на едната й ръка местеха с потракване топките на сметалото, направено от слонова кост. Може би беше организирана жена, що се отнася до счетоводните книги, ала във всяко друго отношение бе по-разпиляна и от Хацумомо. Оставеше ли шумно лулата на масата, всичко наоколо се поръсваше в пепел и тютюн, но тя не си правеше труда да забърше. Не обичаше друг да се докосва до завивките й, дори да сменя чаршафите, тъй че цялата стая миришеше на мръсно бельо. И понеже пушеше, хартиените щори на прозорците бяха с ужасни петна, което придаваше на стаята мрачен вид.
Докато Майка продължаваше разговора си по телефона, една от по-старите прислужници влезе с няколко стръкчета току-що откъснат джинджифил, за да го наложа на лицето ми, където Хацумомо ме бе зашлевила. Шумът от отварянето и затварянето на вратата събуди кученцето на Майка — Таку, много проклето същество със смачкана физиономия. То изглежда, прекарваше живота си само в три неща — да лае, да хърка и да хапе хората, опитали се да го погалят. След като прислужницата излезе, Таку дойде и се настани до мен. Това беше един от малките му трикове — обичаше да се излегне на място, където, без да искам, ще го настъпя, и веднага след това ме захапваше. Застанала между Майка и Таку, вече започвах да се чувствам като мишка, заклещена между две плъзгащи се врати. Майка най-сетне окачи слушалката и седна на масичката. Погледна ме с жълтите си очи и накрая изрече: