— А сега слушай, момиче. Може би си чула Хацумомо да лъже. Но не значи, че ако нейните номера минават, и твоите ще минат. Искам да знам… защо ти удари шамар?
— Искаше да напусна стаята й, госпожо — отвърнах. — Ужасно съжалявам.
Тя ме накара да го повторя отново с правилен киотоски диалект, което ме затрудни ужасно. Когато най-сетне го казах достатъчно добре, за да е доволна, тя продължи:
— Мисля, че не си даваш сметка какви са задълженията ти в тази окия. Всички ние тук мислим само за едно — как да помагаме на Хацумомо да има успех като гейша. Дори Баба. Може да ти се струва трудна старица, но тя всъщност прекарва целия си ден да мисли как да е полезна на Хацумомо.
Нямах ни най-малка представа за какво говори. Откровено казано, според мен не би могла да заблуди и мръсен парцал, че е възможно Баба да е полезна, някому.
— Щом човек, толкова уважаван като Баба, полага всекидневно огромни усилия да облекчи работата на Хацумомо, помисли си ти колко много трябва да се стараеш.
— Да, госпожо. Ще продължа да се старая с все сили.
— Не искам да чуя, че отново си обезпокоила Хацумомо. Другото момиче успява да не й се пречка в краката, тъй че ти би могла да сториш същото.
— Да, госпожо… но преди да се оттегля, може ли да попитам нещо? Чудех се дали някой има представа къде е сестра ми. Разбирате ли, бих искала да й изпратя писъмце.
Майка имаше особена уста. Беше прекалено голяма за лицето й и повечето време стоеше отворена, но сега тя направи гримаса, която не бях виждала преди — оголи зъбите си, сякаш искаше да ми даде възможност да ги разгледам добре. Това бе нейният си начин да се усмихва, макар че не го разбрах, докато не започна да издава кашлящия звук, който пък беше смехът й.
— Защо, за бога, трябва да ти кажа подобно нещо?
След тези думи тя още няколко пъти издаде своя дрезгав смях, а сетне направи знак с ръка да напусна стаята.
Леля чакаше в коридора със задача за мен. Подаде ми ведро и ме прати горе на покрива по стълбата, над която имаше капандура. Там на дървени подпори бе закрепен варел за дъждовната вода. Водата служеше за измиване на малката тоалетна на втория етаж до стаята на Майка, защото в онези дни дори в кухнята нямахме водопровод. Напоследък се беше засушило и тоалетната вече вонеше. Задачата ми беше да напълня варела, а Леля да пусне няколко пъти вода долу, за да прогони миризмата.
Беше по обяд и керемидите ми се струваха като нагорещени тигани. Докато изливах ведрото във варела, не можех да не си спомня студената вода в езерото, където отивахме да поплуваме. Бях ходила там само преди няколко седмици, но на покрива на нашата окия имах чувството, че това е било много-много отдавна. Леля ми извика да оплевя покаралите между керемидите бурени, преди да сляза. Загледах се в маранята над града и хълмовете, ограждащи го като стена на затвор. Някъде там, под един от тези покриви, сестра ми навярно вършеше същата работа като мен. Мислех за нея, когато неволно блъснах варела и водата се разплиска и потече към улицата.
След около месец от пристигането ми в тази окия Майка ми каза, че вече е време да започна обучението си. На другата сутрин трябваше да придружа Пити, за да бъда представена на учителите. След това Хацумомо щеше да ме заведе на едно място, наречено „регистратура“, за което никога не бях чувала, а привечер трябваше да наблюдавам как тя се гримира и си облича кимоното. Традицията в окията повеляваше в деня, когато започва обучението си, момичето да присъства при подготовката за вечерта на най-старшата гейша.
Като чу, че на другия ден ще ме води в училището, Пити започна да нервничи ужасно.
— Трябва да си готова за тръгване веднага щом се събудиш. Закъснеем ли, по-добре да се удавим в мръсния канал.
Бях я виждала да излита толкова рано сутрин, че не успяваше да измие гурелите си. Освен това на излизане винаги бе сякаш готова да ревне. И наистина, чуех ли я да тропа с дървените си налъми край прозореца на кухнята, можех да се обзаложа, че плаче. Не се справяше добре — учението всъщност никак не й вървеше. Бе пристигнала в тази окия шест месеца преди мен, но тръгна на училище седмица-две след моята поява. Повечето дни, щом се прибереше по обяд, веднага се скриваше в стаята на прислугата, за да не види никой колко е разстроена.
На другата сутрин се събудих по-рано от друг път и за пръв път си облякох синьо-бялото кимоно, което ученичките носеха. Беше нищо и никакво памучно кимоно без подплата, с детски рисунък на квадратчета. Сигурна съм, че не изглеждах по-елегантна от пътник в странноприемница, който се е преоблякъл в леко кимоно, за да отиде да се изкъпе. Но никога досега не бях носила нещо толкова разкошно. Пити ме чакаше в преддверието и изглеждаше разтревожена. Тъкмо да си нахлузя сандалите, когато Баба ме повика.