Отдъхнах си, като се убедих, че уроците на Пити не са толкова мъчителни за гледане като първия. В часа по танци например ученичките се упражняваха да се движат в унисон, в резултат на което никоя не изпъкваше пред останалите. Пити в никакъв случай не беше най-лошата танцьорка и дори притежаваше някаква непохватна грациозност в движенията. Урокът по пеене преди обяд я затрудни повече, защото нямаше слух, но и там всички пееха заедно, тъй че тя съумяваше да прикрие грешките си, като пееше едва чуто, но движеше усърдно устата си.
В края на всеки час тя ме представяше на учителката. Една от тях ми каза:
— Живееш в една и съща окия с Пити ли?
— Да, госпожо. Окията „Нитта“ — защото Нитта бе фамилията на Баба, Майка, а и на Леля.
— Това ще рече, че живееш с Хацумомо сан.
— Да, госпожо. Сега Хацумомо е единствената гейша в нашата окия.
— Ще направя каквото зависи от мен да те науча да пееш — заяви учителката. — Стига да оцелееш.
После се разсмя, сякаш бе казала страхотна шега, и ни пусна да си вървим.
5
Същия ден следобед Хацумомо ме заведе в Регистратурата на Гион. Очаквах нещо грандиозно, но се оказаха няколко нищо и никакви мрачни и покрити със сламени рогозки стаи на втория етаж на училищна сграда. Вътре бе пълно с маси и счетоводни книги и ужасно миришеше на цигари. Един чиновник вдигна очи към нас през пелената от дим и ни кимна да влезем в задната стая. Там зад отрупана с книжа маса седеше най-огромният човек, който бях виждала в живота си. Тогава още не знаех, но се оказа, че някога бил състезател по сумо. И наистина, ако излезеше и бутнеше с тяло сградата, всички онези маси щяха навярно да се прекатурят и да се стоварят на пода. Не беше особено добър състезател и след оттеглянето си не бе получил почетна титла като повечето борци, но все още обичаше да го наричат с някогашното му име — Аваджиуми. Някои от гейшите го бяха съкратили шеговито на прякора Аваджи.
Още с влизането Хацумомо пусна в ход чара си. За пръв път я виждах да го прави. Тя каза само: „Аваджи сан!“, но така, че нямаше да се изненадам, ако някъде по средата бе останала без дъх, защото прозвуча като „Авааа-джиии-сааааа-аннн!“ Прозвуча, сякаш му се караше. Щом чу гласа й, той остави писалката и огромните му бузи се отместиха към ушите — такава бе неговата усмивка.
— Ммм… Хацумомо сан — изрече той. — Ако продължиш да се разхубавяваш, не знам какво ще правя!
Говорът му приличаше на хриптене, защото състезателите по сумо често си съсипват гласните струни. Причината е, че си нанасят взаимно удари по врата.
Може да беше с размерите на хипопотам, но иначе, що се отнася до облеклото, беше много елегантен. Носеше кимоно на ситно райе и подходящи панталони. Работата му се състоеше в това да следи дали всички пари, минаващи през Гион, текат накъдето се полага; някои приточета от тази парична река се вливаха, разбира се, право в джоба му. Не че той крадеше, а просто така работеше системата. Аваджиуми наистина заемаше много важна длъжност, тъй че за всяка гейша бе от полза да го ощастливява, поради което той се славеше с това, че прекарва толкова време без елегантните си дрехи, колкото в тях.
Двамата дълго разговаряха и накрая Хацумомо му каза, че е дошла да ме регистрира за занятията в училището. Аваджиуми все още не ме бе погледнал, но сега обърна гигантската си глава към мен. След миг стана и вдигна една от книжните щори на прозореца, за да стане по-светло.
— О, мислех, че очите ме лъжат — рече той. — Трябваше веднага да ми кажеш какво красиво момиче водиш със себе си. Очите й… имат цвета на огледало!
— На огледало ли! — извика Хацумомо. — Но огледалото няма цвят, Аваджи сан.
— Разбира се, че има. Искрящо сив. Когато се оглеждаш, виждаш само себе си, но аз откривам красив цвят.
— Така ли? За мен не е чак толкова красив. Веднъж видях един умрял — измъкваха го от реката и на цвят езикът му бе досущ като очите й.
— Може би защото си прекалено красива, за да забелязваш другаде красота — каза Аваджиуми, отвори една счетоводна книга и взе писалката. — Както и да е, нека регистрираме момичето. Сега… Чийо, нали? Кажи ми пълното си име, Чийо, и мястото на раждане.
Щом чух това, веднага си представих как Сацу стои и гледа нагоре към Аваджиуми, объркана и уплашена. Трябваше и тя да е била по някое време тук, защото, щом на мен ми се налагаше да се регистрирам, същото се отнасяше и за нея.
— Фамилията ми е Сакамото — отвърнах. — Родена съм село Йороидо. Но може би вече сте го чули, господине, от моята по-голяма сестра Сацу?