6
Независимо от това кой какво си мислеше за Хацумомо, тя беше кралицата на нашата окия, защото печелеше парите, от които живеехме. И като кралица можеше да се разбеснее, ако, прибирайки се късно нощем, намереше къщата тъмна и прислугата заспала. С една дума, дойдеше ли си прекалено пияна, за да е в състояние да си разкопчае и свали чорапите, някой трябваше да го направи вместо нея. А ако беше гладна, тя със сигурност нямаше да отиде в кухнята да си приготви нещо — да речем, любимото й умебоши очадзуке, което значи студен ориз и наквасени в горещ чай мариновани кисели сливи. Всъщност нашата окия не бе изключение в това отношение. Задължението да седи будна и да посрещне с поклон гейшата бе на най-младшата от „пашкулите“, както често наричаха бъдещите гейши. А откакто започнах обучението си, най-младшата в нашата окия бях аз. Пити и двете по-възрастни прислужници си бяха легнали много преди полунощ и вече спяха дълбоко само на около метър от дървения под на вестибюла, но аз трябваше да продължа да седя коленичила там понякога чак до два през нощта и да се боря с дрямката. Стаята на Баба беше наблизо. Тя спеше на запалена лампа и леко открехната врата. Лъчът светлина върху празната ми постеля ме караше да си мисля за един ден не много отдавна, когато двете със Сацу бяхме отведени от родното ни село. Сутринта надникнах в задната стая и видях мама, потънала в сън. Баща ми бе метнал рибарска мрежа върху хартиените щори, за да затъмни стаята, но от това тя изглеждаше толкова мрачна, че реших да отворя единия прозорец. И тогава ярък лъч слънчева светлина падна върху постелята на мама и освети ръцете й — бледи и костеливи. Гледах струята светлина от стаята на Баба върху постелята си… и се питах дали мама е все още жива. Двете толкова си приличахме, че със сигурност щях да съм разбрала, ако е умряла, но, разбира се, не бях получила никакъв знак.
Една вече доста студена есенна нощ аз дремех, опряна на един стълб, когато чух външната врата да се отваря. Хацумомо щеше да се разгневи, ако ме свареше заспала, затова направих всичко възможно да изглеждам бодра. Ала когато и вътрешната врата се отвори, с изненада видях мъж с традиционна широка в раменете и стегната на кръста дреха като на работник и селски панталони. Но иначе не изглеждаше да е нито работник, нито селянин. Прическата му бе много модерна — намазана с брилянтин и причесана назад коса, а добре поддържаните мустачки му придаваха интелигентен вид. Той се наведе, взе главата ми в ръцете си, за да ме огледа добре, и изрече високо:
— О, ама ти си хубава. Как ти е името?
Бях сигурна, че е работник, макар да не можех да си обясня защо идва толкова късно през нощта. Боях се да му отговоря, но успях някак да си кажа името, а той наплюнчи пръста си и докосна бузата ми — да махне мигла, както се оказа.
— Йоко още ли е тук? — попита мъжът.
Йоко беше млада жена, която всеки ден от ранен следобед до късна вечер седеше в стаята на прислугата. По онова време всяка окия беше свързана с чайните с частна телефонна система и Йоко бе по-заета от всички вкъщи — вдигаше въпросния телефон и записваше ангажиментите на Хацумомо за банкети и тържества понякога за шест месеца или дори за година напред. Обикновено обаче нощните часове на Хацумомо оставаха незапълнени чак до сутринта на предния ден и цялата нощ преди това продължаваха да се обаждат от разни чайни, чиито клиенти искаха по възможност тя да се отбие. Същата вечер обаче нямаше много обаждания и си помислих, че и Йоко е задрямала като мен. Мъжът не изчака да му отговоря, а ми направи знак да мълча и тръгна по пръстения коридор към стаята на прислугата.
Следващото, което чух, бяха извиненията на Йоко — наистина бе заспала, а после тя проведе дълъг разговор с оператора в централата. Наложи й се да се свърже с няколко чайни, докато открие Хацумомо и остави съобщение, че в града е пристигнал актьорът от театър Кабуки Оное Шикан. Тогава изобщо не знаех, че няма никакъв Оное Шикан и че това е просто код.
После Йоко си тръгна. Не изглеждаше разтревожена, че в стаята на прислугата чака някакъв мъж, тъй че реших да на казвам никому за това. Решението ми се оказа разумно, защото, когато след двайсет минути се появи, Хацумомо спря в преддверието и ми каза:
— Все още не съм ти вгорчила напълно живота. Но ако споменеш някога, че тук е идвал мъж или че съм се върнала за малко преди края на вечерта, ще ти дам да разбереш.
Стоеше над мен и когато бръкна за нещо в ръкава на кимоното си, дори в полумрака видях ясно, че ръцете и от китките нагоре пламтят. После тя влезе в стаята на прислугата и затвори плъзгащата се врата след себе си. Чух кратък приглушен разговор, след което цялата окия потъна в тишина. Струваше ми се, че от време на време чувам тих хленч или стон, но звуците бяха толкова тихи, че не бях сигурна. Не бих казала, че разбирах какво правят вътре, но си спомних как сестра ми стоеше с вдигната рокля пред момчето на Суги. И изпитах такава смесица от отвращение и любопитство, че дори да можех да напусна мястото си, мисля, че не бих го направила.