— Преди няколко дни по време на репетициите забравих нещо в театър „Кабуренджо“ — поде Хацумомо. — Върнах се да си го потърся и ми се стори, че чувам пъшкане. Идваше откъм стълбите към мазето и си рекох: „Не може да бъде! Това се казва майтап!“ А когато се прокраднах долу и запалих лампата, познай кого заварих да лежи на пода? Приличаха на две слепени топки ориз.
— Не мога да повярвам! Мамеха?
— Не ставай глупава. Тази претенциозна фукла не би стигнала дотам. Беше прислужницата й с пазача на театъра. Знаех, че е готова на всичко, ако й обещая да си държа устата затворена, затова отидох по-късно при нея и й казах, че искам това кимоно на Мамеха. Щом разбра за кое точно стана дума, тя се разплака.
— А другото какво е? — попита Корин и посочи втория пакет, който все още лежеше завързан на дъските.
— Накарах момичето да го купи със свои пари и сега тона кимоно е мое.
— Със свои пари? — удиви се Корин. — Та коя прислужница има толкова пари, че да купи кимоно?
— Е, ако не го е купила, както сама ме увери, не искам да знам откъде е. Така или иначе, малката госпожица глупачка ще ми го прибере в склада.
— Хацумомо сан, забранено ми е да влизам в склада — тутакси отвърнах аз.
— Ако искаш да узнаеш къде е сестра ти, не ме карай да повтарям нищо тази вечер. Имам идеи за теб. После можеш да ми зададеш един въпрос и аз ще ти отговоря.
Не бих рекла, че й повярвах, но Хацумомо и без това имаше властта всячески да ми вгорчава живота, тъй че не ми оставаше друго, освен да се подчиня.
Тя сложи загърнатото в хартия кимоно в ръцете ми и ме поведе към склада в двора. Там отвори вратата и щракна шумно лампата. Видях лавици с подредени на тях чаршафи и възглавници, както и няколко заключени сандъка и навити на руло дюшеци. Хацумомо ме хвана за ръката и ми посочи стълба край външната стена.
— Кимоната са горе.
Покатерих се и отворих дървената плъзгаща се врата най-горе. На втория етаж на склада нямаше стелажи като долу. Вместо това покрай стените една върху друга почти до тавана бяха наредени дървени кутии, лакирани в червено! Между тези две стени от кутии минаваше тясно коридорче, като за вентилация в двата края имаше прозорци, покрити с щори. И тук помещението бе осветено, но бе дори по-ярко, така че можах да прочета гравираните с черно йероглифи от пред на кутиите. Пишеше неща като: Ката-комон, Ро — „Кимоно с дребни шарки, шифон“ и Куромонцуки, Авасе — „Черно официално кимоно с герб, подплатено“. По онова време, да си призная, не разбирах всички йероглифи, но успях да намеря кутията с името на Хацумомо. Беше най-отгоре върху много други. Много трудно я свалих, но, така или иначе, добавих новото кимоно към няколкото други, също така загърнати в хартия, а после върнах кутията на мястото й. От любопитство отворих светкавично още една и открих, че е пълна догоре с може би петнайсет кимона. И другите, които отворих, бяха също така претъпкани догоре.
Веднага разбрах защо Баба се ужасява толкова от пожар. Колекцията от кимона бе навярно два пъти по-ценна от Йороидо и Сендзуру, взети заедно. А както много по-късно научих, най-скъпите се съхраняваха другаде. Бяха само за чиракуващи гейши и тъй като Хацумомо не можеше вече да ги носи, бяха дадени на съхранение в склад под наем, докато отново потрябват.
Когато се върнах на двора, Хацумомо беше успяла до отскочи до стаята си и да донесе туш и четка. Реших, че може би иска да напише бележка и да я мушне в кимоното, но тя го разгъна. Беше капнала малко вода от кладенеца върху туша и седнала на дъските, го разтъркваше. Когато се получи желаното черно, тя натопи четката в него и заглади върха й о камъка, за да се оцеди излишният туш. После я тикна в ръката ми, задържа я върху прекрасното кимоно и каза:
— Упражни уменията си по калиграфия, малка Чийо.
Кимоното, принадлежащо на гейшата Мамеха, за която дотогава не бях и чувала, бе произведение на изкуството. Красива лоза от тежки лакирани нишки, сбрани като тънък кабел и пришити върху плата, се виеше от края на полите нагоре към кръста. Беше част от дрехата, но изглеждаше съвсем като жива, истинска лоза, толкова истинска, та имах чувството, че мога, ако искам, да я взема в пръстите си и да я изтръгна като плевел от земята. Листата й като че вехнеха и съхнеха от есента и дори бяха обагрени тук-там в жълто.
— Не мога да направя това, Хацумомо сан! — извиках.
— Какъв позор, миличка — каза приятелката й. — Защото, ако принудиш Хацумомо да повтори, ще загубиш шанса да намериш сестра си.
— О, замълчи, Корин. Чийо знае, че трябва да прави каквото й казвам. Напиши нещо на плата, глупачке. Все едно какво.