Първото докосване на четката до плата хвърли Корин в такъв възторг, че тя нададе писък и събуди една от по-старите прислужници. Жената се подаде в коридора. Беше с кърпа на главата, а нощното й кимоно висеше. Хацумомо тропна с крак и направи движение като наежена котка. Това бе достатъчно да отпрати прислужницата в постелята си. Корин не се задоволи с няколкото несигурни щрихи, които направих върху зелената коприна, затова Хацумомо ми нареди къде и какво точно да напиша. Написаното нямаше смисъл, просто Хацумомо се опитваше да е по своему артистична. После тя отново сгъна кимоното, уви го в ленената хартия и завърза връзките. Двете с Корин се върнаха във вестибюла да си обуят лакираните дзори, а когато отвориха външната врата, Хацумомо ми нареди да ги последвам.
— Хацумомо сан, ако изляза без разрешение, Майка много ще се разсърди и…
— Аз ти разрешавам — прекъсна ме тя. — Трябва да върнем кимоното, нали така? Надявам се, че няма да ме принудиш да чакам.
Не можех да направя нищо, освен да се обуя и да я последвам по уличката към друга, която вървеше успоредно на тесния поток Ширакава. По онова време и малките, и големите улици на Гион бяха красиво павирани с камъни. Изминахме в лунната светлина няколко пресечки все покрай плачещите вишни, чиито корони почти докосваха тъмните води на потока, а после се прехвърлихме по гърбицата на дървен мост на отсрещния бряг — част от Гион, в която не бях стъпвала преди. Брегът на Ширакава бе укрепен с камъни, повечето от които обрасли с мъх. Гърбовете на накацалите по него чайни и различни окии образуваха плътна стена. Тръстиковите и хартиените щори на прозорците разцепваха жълтата светлина на тънки ленти и това ми напомни как по-рано същия ден готвачката бе нарязала на филийки една маринована ряпа. От чайните долиташе смехът на мъже и гейши. Изглежда, че в една от тях ставаше нещо много смешно, защото всяка поредна вълна от смях бе по-гръмогласна от предишната, но после затихнаха и останаха да звучат само накъсаните звуци на шамисен, долитащи от другаде. За момент си помислих, че за някои хора Гион е може би най-веселото място на света. И веднага се запитах дали и Сацу не е в някоя от тези чайни, макар Аваджиуми от Регистратурата да ми бе казал, че тя изобщо не е в Гион.
След малко Хацумомо и Корин спряха пред дървена врата.
— Ще се качиш по тези стълби и ще предадеш кимоното на прислужницата — нареди ми Хацумомо. — А ако самата госпожица Съвършенство отвори, можеш да го предадеш и на нея, разбира се. Не казвай нищо, просто го предай. Ние ще стоим тук и ще те наблюдаваме.
И тя ми подаде увитото в ленената хартия кимоно, а Корин отвори плъзгащата се врата. Полирани дървени стълби подеха нагоре в тъмнината. Така се тресях от страх, че стигнах до средата и силите ми секнаха. Но чух настойчивия шепот на Корин:
— Хайде, хайде, момиченце! Никой няма да те изяде, освен ако не се върнеш с кимоното. Тогава ние сигурно ще го сторим, нали, Хацумомо сан?
Хацумомо въздъхна, но не каза нищо. Корин се взираше нагоре в тъмнината, за да види къде съм, но Хацумомо, която й стигаше едва до рамото, си гризеше най-равнодушно нокътя. Дори тогава, смразена от страх, не можех да не забележа, колко изключителна е красотата й. Може да беше жестока като паяк, но дъвчейки си нокътя, изглеждаше по-очарователна от която и да е гейша, позираща пред обектива на фотоапарат. А контрастът с приятелката й Корин бе като разликата между скъпоценен и крайпътен камък. Корин като че ли се чувстваше неловко с пищната си, накичена с украшения прическа, а кимоното сякаш я спъваше. Докато Хацумомо носеше своето, като че беше собствената й кожа.
Горе на стълбищната площадка коленичих в непрогледния мрак и извиках:
— Моля да ме извините!
Почаках, но нищо не се случи.
— По-високо! — обади се отдолу Корин. — Защото не те очакват.
— Моля да ме извините! — извиках пак.
— Един момент! — дочух приглушен глас и след малко ватата се плъзна встрани. Момичето, коленичило вътре, не бе по-голямо на години от Сацу, но изглеждаше слабо и плахо като птичка. Подадох й пакета. Тя бе много изненадана и го пое едва ли не с ужас.
— Кой е, Асами сан? — обади се глас. Един хартиен фенер на антична стойка блещукаше край току-що приготвена за сън постеля. Бях сигурна, че постелята е за гейшата Мамеха, защото чаршафите бяха колосани, а покривалото — от прекрасна коприна, а и защото на нея имаше такамакура — висока възглавница — като тази, която използваше Хацумомо. Всъщност това не беше възглавница в истинския смисъл на думата, а вдлъбната като люлка дървена стойка за врата само така гейшата можеше да спи, без да развали разкошната си прическа.