През месеците, прекарани в Гион, наистина ми беше хрумвало, че преди със Сацу да ни отведат от къщи, известна сума е сменила притежателя си. Често си мислех за разговора, който бях дочула между господин Танака и баща ми, както и за думите на госпожа Суетня, че двете със сестра ми сме подходящи. Питах се ужасена дали господин Танака бе взел пари за това, че помогна да ни продадат, и каква ли е била цената ни. Но никога не си бях представяла, че аз ще трябва да връщам тези пари.
— Ще ги изплатиш едва след много години като гейша — продължи Леля. — Но никога не ще успееш да върнеш тези пари, ако се провалиш като мен. Така ли искаш да прекараш бъдещето си?
В този момент ми беше напълно безразлично как ще прекарам бъдещето си.
— Ако искаш да си съсипеш живота в Гион, има какви ли не начини за това. Може да се опиташ да избягаш, но направиш ли го, Майка ще погледне на теб като на лоша инвестиция — тя няма да вложи и една йена повече в човек, готов всеки момент да изчезне. Това ще означава край на уроците ти, а без тях не можеш да станеш гейша. Или пък можеш да направиш нещо, заради което учителите да те намразят и да не ти окажат помощта, от която се нуждаеш. Или пък да израснеш грозна като мен. Не бях толкова грозна, когато като момиче Баба ме купи от родителите ми, но от мен нищо не излезе и тя винаги ме е мразила за това. Веднъж ме наби така жестоко за нещо, че ми счупи бедрото. Тогава престанах да бъда гейша. Това е причината аз да хвана пръчката, вместо да те оставя в нейните ръце.
Заведе ме до пътеката и ме накара да легна по корем. Беше ми все едно дали ще ме бие, струваше ми се, че нищо не може да направи живота ми по-ужасен. Всеки път, когато тялото ми подскачаше под ударите на пръчката, изпищявах колкото ми глас държи и си представях как прекрасното лице на Хацумомо ме гледа с усмивка. Когато свърши, Леля ме остави да си плача. Скоро усетих, че пътеката потреперва от нечии стъпки и видях Хацумомо да стои над мен.
— Ще ти бъда безкрайно благодарна, Чийо, ако се отместиш от пътя ми.
— Обещахте да ми кажете къде е сестра ми, Хацумомо сан.
— Да, така е. — Тя се приведе, лицето й беше вече до моето. Очаквах да заяви, че все още не съм направила достатъчно и че когато измисли какво още трябва да направя, тогава ще ми каже. Но стана нещо съвсем друго. — Сестра ти е в една джоро-я на име „Тацуйо“ — изрече тя. — В района Миягава-чо, на юг от Гион.
После ме подритна и аз се свих да й направя път.
7
Не бях чувала думата „джоро-я“ преди, затова, когато на другия ден вечерта Леля изпусна кутия за шев в коридора и ме помоли да й помогна да събере нещата, попитах:
— Какво значи джоро-я, Лельо?
Тя не отвърна, а продължи да навива една макара.
— А, Лельо?
— Такова място, където ще свърши Хацумомо, ако някога си получи заслуженото.
Явно не беше склонна да продължи, тъй че нямах друг избор, освен да се откажа да я разпитвам.
Не получих отговор на въпроса си, но нещо ми подсказваше, че Сацу може би страда дори повече от мен. Затова за почнах да мисля как да се добера до това място на име „Тацуйо“ веднага щом намеря възможност. За беда, едно от наказанията ми за кимоното на Мамеха бе забраната да напускам къщата за петдесет дни. Разрешаваха ми да ходя на училище, но само ако Пити ме придружаваше, ала вече не ме изпращаха да изпълнявам разни поръчки. Предполагам, че стига да поисках, винаги можех да се измъкна, но вече си давах сметка каква глупост щях да извърша. Преди всичко нямах представа как да намеря „Тацуйо“. И което беше по-лошо, откриеха ли, че ме няма, щяха да изпратят господин, Бекку или някой друг да ме търси. Няколко месеца преди това една млада прислужница от съседната окия беше избягала, но я върнаха още на другата сутрин. През следващите няколко дни така я биеха, че настръхвах от писъците й. Понякога дори си запушвах ушите, за да не ги чувам.
Реших, че нищо друго не ми остава, освен да чакам да изтече петдесетдневният ми затвор. Междувременно се опитах да намеря начин да отмъстя на Хацумомо и на Баба за тяхната жестокост. На Хацумомо отмъстих, като сложих в крема й за лице стрити курешки от гълъби — едно от задълженията ми беше да мета нацвъканите от гълъби камъни в двора. Както вече споменах, в крема и без това имаше курешки от славеи, така че тези от гълъби може би изобщо и й навредиха, но поне аз се чувствах удовлетворена. На Баба пък отмъстих, като омазах опакото на нощното и кимоно с парцала за миене на клозет и изпитвах безкрайно удоволствие да я наблюдавам как го души озадачена, при все че така и не го съблече. Скоро открих, че готвачката си бе наумила на свой ред да ме накаже за съсипаното кимоно — никой не я бе молил за това, — като орязва дажбата ми от сушена риба, полагаща ми се два пъти месечно. Не можех да измисля как да й го върна, докато един ден не я видях да гони с дървен чук мишка по коридора. Оказа се, че мрази мишките повече от котка. Насметох миши изпражнения изпод основите на по-голямата къща и ги разпръснах из кухнята. Пробих дори дупка в една торба с ориз, тъй че в крайна сметка й се наложи да изпразни всички шкафове и да търси следи от гризачи.