Когато най-сетне се изправих на крака и избърсах очи с мократа си дреха, дъждът се бе превърнал в мъгла. Камъните по пътеката изглеждаха като позлатени от отражението на фенерите. Минах обратно през района Томинага-чо към театър „Минамидза“ с огромния му покрив, който някога — в деня, когато господин Бекку ни доведе със Сацу от гарата и бях взела за дворец. Прислужницата от чайната „Мидзуки“ ми беше казала да вървя все покрай реката, докато не подмина „Минамидза“, но точно при театъра крайбрежният път внезапно свърши. Затова продължих по улицата зад театъра. След няколко преки се оказах в район без улично осветление, почти безлюден. Тогава все още не знаех, но улиците бяха пусти главно поради Голямата депресия, а иначе по всяко друго време Миягава-чо би бил много по-оживен дори от Гион. Онази вечер обаче ми се стори много тъжно място и си мислех, че винаги си е било и ще си бъде такова. Дъсчените фасади изглеждаха като тези в Гион, но нямаше дървета, нямаше го прелестния поток Ширакава, нито красивите преддверия. Единствената светлина бе от крушките над зейналите входове, пред които на столове седяха старици, често с по две-три жени, които помислих за гейши, застанали зад гърба им. Носеха кимона и украшения за коса като гейшите, само че възелът на обитата им бе не отзад, а отпред. Не бях виждала подобно нещо преди и не го разбрах, но това е белег за проститутка. Жена, която трябва цяла нощ да отвързва и завързва обито на кимоното си, не може да се справи, ако възелът е на гърба й.
Намерих „Тацуйо“ с помощта на една от тези жени — беше в дъното на глуха уличка, на която имаше още само три къщи. На всяка отстрани до вратата висеше табела. Не мога да опиша как се почувствах, когато на една от тях прочетох „Тацуйо“, но ще ви кажа само, че цялата треперех и имах чувството, че ще се пръсна. На входа на „Тацуйо“ седеше възрастна жена и разговаряше през улицата с друга, по-млада, и двете седнали на столове. Всъщност говореше главно жената пред „Тацуйо“. Седеше, опряла гръб на рамката на вратата. Сивото й кимоно висеше и бе почти разтворено, а краката й бяха обути в сламени сандали. Бяха от груба слама като на селяните в Йороидо и по нищичко не приличаха на лакирани сандали, каквито носеше Хацумомо. Нещо повече — краката на тази жена бяха боси, а не с плътно прилягащи копринени таби. Въпреки това и въпреки че ноктите им бяха неравни, тя ги бе изпънала напред, и то тъй, сякаш се гордееше с вида им и искаше да бъдат забелязани.
— Още три седмици, казвам ти, и повече няма да се върна тук — говореше тя на жената насреща. — Господарката мисли, че ще се върна, но не. Снаха ми ще се грижи добре мен, казвам ти. Не е умна, но е работлива. Не си ли я виждала?
— И да съм я виждала, не помия — отговори онази през улицата. — Едно момиченце чака да ти каже нещо, не виждаш пи?
Тогава възрастната жена ме погледна за пръв път. Не каза нищо, само кимна, за да ми даде да разбере, че слуша.
— Простете, госпожо, имате ли тук момиче на име Сацу? — попитах.
— Нямаме никаква Сацу — отсече тя.
Бях толкова потресена, че не знаех как да реагирам на тома, но, така или иначе, жената внезапно се оживи, защото един мъж тъкмо мина покрай мен, запътил се към входа. Тя се понадигна от стола и му се поклони няколко пъти с ръце на коленете, а сетне каза: „Заповядайте!“ Той се скри вътре, а тя пак се отпусна на стола и отново изпъна крака.
— Защо си още тук? — попита ме. — Казах ти, че нямаме никаква Сацу.