— Йоко, гледай — викнах й. — Водата върви нагоре.
Всъщност не беше, разбира се, нагоре, а просто така ми се струваше. Толкова се смаях, че изстисках още вода и се вгледах как тече към ъгъла. И тогава… е, не мога да кажа какво точно се случи, но си представих как самата аз тека нагоре по стълбите към площадката на втория етаж, а оттам нагоре по стълбата, през капандурата и излизам на покрива при цистерната за вода.
Покривът! Бях толкова смаяна от тази мисъл, че забравих всичко наоколо и когато телефонът до Йоко иззвъня, едва не изкрещях от уплаха. Нямах представа какво ще направя, като стигна покрива, но ако успеех да намеря път оттам надолу, можех в крайна сметка да се срещна със Сацу.
На другата вечер дълго се преструвах, че се прозявам, и се хвърлих в постелята като торба с ориз. Отстрани всеки би помислил, че веднага съм потънала в сън, но всъщност едва ли можех да съм по-будна. Дълго лежах, мислех за дома и се чудех каква ли физиономия ще направи баща ми, когато вдигне очи от масата и ме види да стоя на вратата. Сигурно торбичките под очите му щяха да се отпуснат и той да за плаче или устата му щеше да приеме онази странна форма — неговия си начин да се усмихва. Не смеех да си представя така смело майка ми — самата мисъл да я видя отново бе достатъчна да напълни очите ми със сълзи.
Прислужниците най-сетне утихнаха в постелите си край мен на пода, а Пити зае позиция в очакване на Хацумомо. Слушах как Баба чете сутри — правеше го всяка вечер преди лягане. После я наблюдавах през полуотворената врата как сяда край постелята и се преоблича в нощно кимоно. Ужасих се от гледката, когато дрехата се плъзна от раменете й, защото никога преди не я бях виждала чисто гола. Не беше само кокошата кожа на врата и раменете — тялото й ми заприлича на купчина смачкани дрехи. Изглеждаше ми необикновено безпомощна, докато се опитваше непохватно да разгъне нощното кимоно, което взе от масата. Всичко по нея висеше, дори щръкналите зърна на гърдите й, които стърчаха като връхчета на пръсти. Колкото повече я гледах, толкова повече ме изпълваше чувството, че в своето облачно старческо съзнание и тя като мен навярно се бори с мисли за собствените си родители. Може би и тя бе загубила сестра. Досега не бях мислила за Баба така. Запитах се дали и тя не е започнала живота си като мен. Нищо, че беше противна старица, а аз — борещо се момиченце. Не можеше ли погрешният начин на живот да превърне всекиго в чудовище? Спомнях си отлично как веднъж в Йороидо едно момче ме блъсна в трънака недалеч от езерото. Докато се измъквах мъчително, бях толкова бясна, че можех, струва ми се, да хапя дърво. Щом няколко минути страдание успяха така да ме вбесят, какво ли биха направили многото години? Дори камък може да се износи от прекалено много дъжд. Сигурна съм, че ако вече не бях решила да избягам, щях да се ужася от мисълта за страданията, които навярно ме очакваха в Гион. Те като нищо щяха да ме превърнат в старица като Баба. Но аз се успокоявах с мисълта, че от следващия ден мога да започна да забравям дори спомените си от Гион. Вече знаех как да стигна до покрива. Колкото до тона как да стигна от там до улицата… е, не бях никак сигурна. Нямаше да имам друг избор, освен да използвам възможностите, които ми даваше тъмнината. Дори да се окажех долу, при това без да съм се наранила, измъкването на улицата щеше да е само началото на премеждията ми. Колкото и животът в Гион да беше борба, животът след бягство щеше да е навярно много повече от борба. Просто светът беше прекалено жесток. Как щях да оцелея? Лежах в постелята и известно време се измъчвах от мисълта дали наистина имам сили да го извърша… но Сацу щеше да ме чака. Сацу щеше да знае какво да правим.