— Знаеш ли колко заплатих за теб? — изрече най-сетне.
— Не, госпожо — отвърнах. — Но ще ми кажете, че сте заплатили повече, отколкото струвам.
Не беше любезно от моя страна да отговарям така. Дори мислех, че Майка ще ме зашлеви, но ми бе напълно все едно. Струваше ми се, че вече нищо на света няма да е нормално. Майка стисна зъби и се покашля няколко пъти, което бе нейният странен начин да се смее.
— Права си! И половин йена би била повече, отколкото струваш. Е, бях с впечатлението, че си умна. Но не си достатъчно умна, за да си даваш сметка какво е добро за теб.
Тя отново запали лулата си и след малко каза:
— Заплатих за теб седемдесет и пет йени, ето колко. След което ти съсипа едно кимоно и открадна брошка, а сега си пък със счупена ръка, тъй че към дълговете ти ще прибавя и медицинските разходи. Плюс храната и уроците, а точно тази сутрин чух от съдържателката на „Тацуйо“ в Миягава-чо че по-голямата ти сестра е избягала. Съдържателката все още не ми е изплатила дължимото. А сега ми заявява, че изобщо не се и кани! И това ще прибавя към дълговете ти, но каква полза? Ти вече дължиш повече, отколкото можеш да върнеш.
Значи Сацу беше избягала. Цял ден се бях чудила дали е успяла и ето че вече имах отговора. Исках да тържествувам заради нея, но не ми се удаваше.
— Предполагам, че би могла да се издължиш за десет или петнайсет години като гейша, ако, разбира се, имаш успех, Но кой би инвестирал и сен повече в момиче, което бяга?
Не знаех как и какво да отговоря на всичко това и само казах, че съжалявам. Дотогава тя говореше все пак любезно след извинението ми остави лулата на масата и издаде челюстта си толкова напред — предполагам, от гняв, — че заприлича на ожесточено животно.
— Съжаляваш, така ли? Поначало постъпих страшно глупаво, като инвестирах толкова пари в теб. Ти си може би най-скъпата прислужница в цял Гион! Ако можех да продам кокалите ти, за да си върна част от твоите дългове, бих ги потръгнала от тялото ти.
След тези думи ми заповяда да напусна и отново захапа лулата.
Устната ми трепереше, но сдържах чувствата си, защото там, на площадката, стоеше Хацумомо. Господин Бекку чакаше да завърже пояса на кимоното й, а Леля стоеше пред нея с кърпичка и се взираше в очите й.
— Всичко се е размазало — каза. — Не мога да направя нито повече. Трябва да престанеш да ревеш и да се гримираш отново.
Знаех защо Хацумомо плаче. Любовникът й бе престанал да се среща с нея, откакто й забраниха да го вкарва в окията. Научила го бях сутринта и бях сигурна, че Хацумомо ще обвини мен за неприятностите си. Изгарях от желание да изчезна, преди да ме е зърнала, но беше вече късно. Тя грабна, кърпичката от ръцете на Леля и ми помаха да се приближа. Не исках да го правя, но не можех да не се подчиня.
— Нямаш работа да се разправяш с Чийо — рече й Леля. — Върви си в стаята и си довърши грима.
Хацумомо не отвърна, а ме вмъкна в стаята си и затвори вратата зад нас.
— Дни наред мислих как да ти съсипя живота — каза ми. — Но ето че ти се опита да избягаш и го направи вместо мен! Не знам дали да се чувствам доволна. Надявах се сама да го сторя.
Беше много грубо от моя страна, но аз й се поклоних, отворих вратата и излязох, без да кажа нито дума. Тя можеше да ме удари за това ми поведение, но просто ме последва навън и каза:
— Ако се чудиш какво е да си цял живот прислужница, просто си поговори с Леля! Двете сте вече като двата края на едно въже. Тя със счупено бедро, ти пък със счупена ръка. Сигурно някой ден и ти като нея ще заприличаш на мъж.
— Хайде пак, Хацумомо — рече Леля. — Покажи ни твоя пословичен чар.
Когато бях пет-шестгодишно момиченце и нито веднъж дори не бях помисляла за Киото, познавах едно момче от нашето село. Казваше се Нобору. Сигурна съм, че беше добро момче, но миришеше много неприятно и затова, предполагам, не го обичаха. Отвореше ли уста да каже нещо, останалите деца не му обръщаха повече внимание, отколкото ако бе изчуруликала птичка или бе изквакала жаба, и бедният Нобору често седеше направо на земята и плачеше. През месеците след неуспешното ми бягство разбрах какъв ще да е бил животът му, защото никой не ми продумваше дума, освен да ми нареди нещо. Майка винаги се бе отнасяла с мен, сякаш съм облаче дим, защото си имаше много по-важни мисли. Сега обаче всички прислужници и готвачката, а и Баба правеха същото.
През цялата онази ужасно студена зима не преставах да се чудя какво става със Сацу, а и с майка ми и с баща ми. Повечето нощи лежах в постелята и изнемогвах от мъка, а в душата си усещах огромна и празна яма, сякаш целият свят бе гигантска, но съвършено безлюдна зала. За утеха затварях очи и си представях, че вървя по пътеката покрай крайбрежните скали в Йороидо. Познавах я така добре, че можех да си я представя ясно, сякаш наистина бях избягала със Сацу и отново си бях у дома. Във въображението си хуквах към залитащата ни къща, хванала Сацу за ръка — макар никога преди да не я бях хващала за ръка, знаейки, че след няколко минути ще сме заедно с мама и татко. В своите фантазии нито веднъж не успях да стигна до къщи — може би прекалено много се боях какво ще заваря там и, види се, утешението ми бе да вървя по пътеката. После внезапно някоя прислужница до мен се покашляше или чувах как Баба се изпърдява и, мирисът на морето мигом се разсейваше, грапавата пръст на пътеката под краката ми се превръщаше в чаршафите, върху които лежах, и аз се оказвах там, откъдето бях тръгнала, с нищо друго освен собствената ми самота.